Untouched

 Някои  непроменливи величини

Някои неща не се променят никога.Спомням си първия момент, когато видях Никола.Когато се фокусираш над нещата точно пред теб, често ослепяваш за възможностите.Бях в дупката.Бях в дупката на невъзможната и насилена любов, когато се появи Никола.Нямам ясен спомен точно как изглеждаше, защото първата ни среща беше толкова отдавна, сякаш той е бил цял живот до мен.Разбира се, че беше бляскав.Лъщеше направо.Сигурно още тогава несъзнателно съм се запитала защо точно мен си избира.Не беше лъскаво нито мястото, нито времето, нито пък аз бях лъскава.Но имаше нещо в очите му, което колкото будеше съмнения, толкова и успокояваше; което разаряваше и смиряваше; той се превърна в отрова и лекарство, в змията, която винаги хапе с лечебна цел.Приказките са ни научили да очакваме една такава голяма разтърсваща любов, по-голяма дори от самия свят,която да ни променя, да ни успокоява,да ни подлудява, без която да не можем да дишаме.За жалост, пепеляшките заживяват щастливо омъжени, но обикновените жени .....животът на днешните пепеляшки е терзания дали принцът ще я целуне и ще го направи ли навреме, дали няма да му звънне телефонът по време на вечеря и пепеляшката да остане сама в местната кръчма, дали някога не принцът ще я събуди, а тя ще се събуди до него, дали някога на мястото на обувката, ще има диамантен пръстен.Или пръстен с диаманти.

Шумът на колата му ме изкара от приказния свят.За сетен път го видях в цялата му прелест, усмихнат, но сериозен, внушителен, но не голям, обичан, но не и обичащ.И стоях в дългата си рокля,непоклатима и гледах този мъж на любовта и на терзанията ми как се приближава по пътеката.

-Липсваше ми.-Той си остави ключовете на масата и седна до мен.Усмихнах се лекичко.Не очаквах целувка, дори след всички тези години се радвах само на измамните му думи.

-Затова ли не ми се обаждаш,скъпи, за да ти залипсвам?

-Знаеш защо.Всичко е лудница.Не исках да те лъжа....

-Знам,разбира се.-Смиреността не е силната ми страна,затова леко сложих ръка на рамото му и допрях устните си до дясната му буза.Усетих парфюма му и кожата му и целият яд в мен се изпари на секундата.Но като голямото и разумно момиче, което той ме направи, се дръпнах навреме, преди да се упоя от любовта си.

-Сърдита ли си ми?

-Разбира се, че не.С времето се научих да нямам очаквания.

-За какво си мислеше?

-Кога?Сега ли?-окуражителният му поглед дори не предполагаше за предстоящата буря.-За приказките.

-Да ти разкажа ли една довечера?-той се наведе към мен.

-Няма да остана довечера, любов моя.

Имах усещането, че за миг ще му приседне.И не, не от любов, не от нещастие заради евентуалната ми липса, а от изненада.Той се облегна назад на дървения стол и погледна право пред себе си.Цялото му същество усещаше, че нещо в мен се бунтува, че крилата ми са се измъкнали от златната му клетка.Аз знаех, че той не ме затвори в нея нарочно.Но непредумишлените престъпления са все пак грях.

Разделяхме се.Разделяхме се много пъти.Но някак си никога не скъсахме връзката.Разбира се, че имахме нашите хубави мигове.Спомням си какво е чувството да се събудя до него, да му направя кафе, да поискам да му сготвя( първата стъпка към оплитането в една любовна история е за една мразеща готвенето жена да направи кекс на мъжа), да го изпратя;спомням си първия и единствен път, когато ме нарече жена ми, спомням си нощите с него,разговорите.Всъщност си спомням всеки един миг с него.Просто съм го заровила дълбоко, за да си спестя болката от всичко изгубено.Не знам нито кога,нито как се изгуби.Първата ни раздяла беше най-ужасната.Първото му заминаване буквално ме боля.Непрестанно гледах колко е часа в Дубай и чаках заветната неделя, в която той се прибра.По-късно разбрах, че и той е правил същото, но тогава вече беше твърде късно.Бяхме го изгубили.

-Защо?

-Имам среща с другия любовник.-имах нужда да спечеля още мъничко време в тази приказка.Бях си облякла роклята.

-Не бъди дете, моля те.А аз не ще да бъда твой любовник.

-Отдавна вече не съм дете.-Казах го с неприсъщия ми яд.Същият, който ме обземаше при всяка неосъществена среща, при всяко пропуснато обаждане, при всички вечери сама.-Защото боли.

-Много ли?

-Повече.

Мамка му на Никола.Дори в това не ме оставяше да си излея болката.Бях намислила какво да му кажа, а въпросите му....бяха въпросите на човека, който знае за какво става дума.Той нямаше да се ядоса, нямаше да вика, нямаше дори да трепне.И нямаше да ме спре.А някъде дълбоко в себе си, в онова себе си на влюбеното момиче, аз се надявах да стане, да ме последва и също като в приказките поне веднъж той да ме догони.Да ме целуне.И аз да му се дам.Обикновена героиня си останах.

Преди участвах в един друг театър.Бях жената.Да, бяхме сами.Бяхме сами в любовния ми (моя си!) апартамент.Аз не познавах семейството му, не познавах приятелите му.Но бях жената.Бях целуваната и пожеланата.Бях тази, на която се обаждаше винаги, без извинения, без изключения.Бях неговата жена, на която той се възхищаваше.Не че после не ме подкрепяше, не че престана да бъде човекът, на който звъня през нощта със сълзите, не че ме остави сама.Но вече не беше същото.В началото имах чувството, че умирам.Имах усещането, че светът ми спира без него, че не мога да дишам, че не мога да се смея.По-късно свикнах.Изкарвах си добре, понякога дори бях щастлива без Ники.Не беше същото, разбира се, че не беше.Но пък няма две еднакви любови, нали.

-Мислех, че ще бъде различно.Вярвах, че мога. Но не мога,скъпи.Имам усещането за загуба всеки път и...

-Не си ли щастлива?-той ме прекъсна.

-Разбира се,че съм.Харесва ми съществуването ни в едно безметежно пространство,срещите ни, харесвам приказките ни.Всеки път, щом звънне телефонът се надявам да си ти.Надявам се да те видя, всеки път, щом погледна към прозореца.Но искам да мога да звънна.Искам да мога да те обичам.Искам да ме обичаш.

-Казвал съм го хиляди пъти.

-Думите вече не стигат.Знам, че са истина.Но вече.....когато всичко това се промени, а,  любими, никога нищо не остава същото завинаги, когато това се промени, ти ще продължиш напред.Защото това си ти.Аз съм отражение.Този живот е твоя и аз съм щастлива за теб, че умееш да бъдеш такъв.Но когато ти продължиш напред, аз ще остана тук сама.Без теб.

-Никога няма да бъдеш без мен.Може би не точно така, както сега....

-Никога няма да бъда и с теб.Не прави уговорки, моля те.Знам значението на „може би”.

Беше вероятно това мълчание, в което аз трябваше да си тръгна.Трябваше да взема ключовете и да замина, да не поглеждам назад, да го оставя.Стоях като вцепенена и дори не исках да го погледна.Не исках, защото знаех, че ще последва шега, усмивка, приятелско изпращане до колата.Знаех, че ще звънне довечера и сякаш нищо не е било,ще си говорим за лека нощ.Ще си разказваме приказки.

-Не знам какво да ти кажа.-Не беше шега.За пръв път той беше сериозен.-Не знам какво да ти кажа, за да останеш.

-Не ми казвай нищо.-погледнах го.Беше края.И понеже и двамата го знаехме, аз поседях още малко в дългата си рокля, подържах ръката му, прегърнах го.И е странно, когато прегръщаш някого и знаеш, че е за последно.Знаеш. че когато го пуснеш, когато вече моята буза не е опряна в неговата,когато не усещам вече рамото му до моето, вече никога няма да ти се случи.Предпочитам внезапната смърт.

Не го погледнах.Когато пуснах ръката му, не исках да го виждам.Исках в мен да остане Никола, който ми разказва за живота си с трима китайци в една стая, за самотата, за любовта и за годежа, за обичта му към мен,а не Ники, който се сбогува.Нямаше значение, защото в този момент аз доброволно си тръгвах от приказката.Станах, взех си ключовете и се обърнах.Нямаше целувка за сбогуване, защото беше излишна.

                                                              ***********

Мислех си, че като порастваме става по-лесно.Мислех си, че спира да боли толкова много.Докато си тръгвах от моята любов, в мен имаше едно голямо нищо.Едното голямо нищо ме беше превзело.И някъде дълбоко до него стоеше надеждичка.Надеждата, че един ден, някога, той ще бъде друг.Че ще ме обича без страх, че аз отново ще стоя до него, че всичката болка, която аз причиних, той ще излекува.Че приказката не е свършила, а просто авторът е в криза.Че след онзи ден не идва задната корица на книгата, а нова бяла страница.Но големите момичета не плачат.Пепеляшките  изплакваме сълзите си като малки.