петък, 31 август 2012 г.

Другар - Надежда Захариева


Не искам да ти бъда божество,
че божествата лесно се разлюбват.
Не се усеща как, кога, какво,
но нещо непременно ги погубва.
И най-голямата любов, прости,
за тебе не желая да съм също.
Умира тя, и без да искаш ти,
в удобния затвор на всяка къща.
Аз искам само с искрени очи
с теб да делим и хляба, и леглото.
И колкото и смешно да звучи,
аз искам твой другар да съм в живота.
Че лесно своя Бог човек мени.
Че новата любов е най-голяма.
А със другаря в трудните ни дни
смъртта едничка ни разделя само.

понеделник, 27 август 2012 г.

Надежда Захариева

Ти си отново....

Ти си отново добър и ласкав.
И мойта злопаметност не върви.
И аз си надявам щастливата маска.
Ала душата кърви.
Ала душата по свои закони
блъска се в кръг горделив.
Как доброто човек да запомни,
като злото боли?
И кръгът е затворен. Няма пролука!
Напразно си ласкав - мисля със жал...
Но като искаш - опитай! Наслука!
Все пак е душа...
Може, заплетена в нежните орбити
на твоите днешни слова,
кръга си да счупи душата ми, гордата.
Знам ли? Душа е това...

****
 Не!

Аз знам добре, че докато съм жива,
във мойта искреност ще се съмняваш.
Ненужно е да ме опровергаваш.
Човешко е да сме недоверчиви.
И аз се питам често: не поех ли
от лесните най-лесната посока.
Посоката на капката в потока -
без собствен идеал, без свои цели.
Дали нарочно камък не завързах
на непокорни чувства и въпроси,
та празно-лека днеска да се нося
по гребените на живота-бързей.
Не вдигнах ли съпружеската вярност
във трон висок от тихо брачно ложе
заради тъй прекрасната възможност
да те обвържа с твойта благодарност.
Съзнателно отрекла се от всичко,
душата си не дадох ли във робство
не на дълга, на своето удобство...

Не! - аз крещя. Но вярвам ли самичка?

Клетва- Недялко Йорданов

Клетва


Когато нищо друго няма
във този свят, разполовен
на истина и на измама,
невярваща, ти вярвай в мен.

Дори когато те излъжа
невъзмутим или смутен,
заклевам те! и ти си длъжна,
презирай ме, но вярвай в мен.

Когато вече ни разделя
безсънна нощ и нервен ден,
във понеделник и неделя
ти непременно вярвай в мен.

Не в здравите ни златни обръчи,
в хербария ни изсушен
с реликвите на прашна обич,
не в спомена, а вярвай в мен.

Защото в битката неравна,
което водим сякаш век,
със теб сме станали отдавна
един живот, един човек.

L.L.

Докато четях днешното любовно писмо се замислих за опустошителната любов.Истинска любов ли е такова чувство, което ни прояжда отвътре всяка минута, което ни превръща в нетрезви безумци , неспособни да разсъждават, неспособни да се погрижат за мислите си, жадуващи само за лицето, милувката , прегръдката на любимия или любимата?По-скоро е проклятие.Да обичаш толкова много, че да се забравиш, да си готов да отдадеш себе си за щастието на друг.
Аз вярвам и искам животът ми да е изпълнен с любов.Но искам човека, който ще сподели любовта в своята душа с тази в моята, ще намери и ще запази своето място в мислите, сърцето и ежедневието ми.
Любовта идва тихо тогава, когато е дошла, за да остане.

А днешното писмо е на Виктор Юго.




















After the two delightful evenings spent yesterday and the day before, I shall certainly not go out tonight, but will sit here at home and write to you. Besides, my Adele, my adorable and adored Adele, what have I not to tell you? 
O, God! for two days, I have been asking myself every moment if such happiness is not a dream. It seems to me that what I feel is not of earth. I cannot yet comprehend this cloudless heaven. You do not yet know, Adele, to what I had resigned myself. Alas, do I know it myself? Because I was weak, I fancied I was calm; because I was preparing myself for all the mad follies of despair, I thought I was courageous and resigned. 
Ah! let me cast myself humbly at your feet, you who are so grand, so tender and strong!

I had been thinking that the utmost limit of my devotion could only be the sacrifice of my life; but you, my generous love, were ready to sacrifice for me the repose of yours. You have been privileged to receive every gift from nature, you have both fortitude and tears. Oh, Adele, do not mistake these words for blind enthusiasm - enthusiasm for you has lasted all my life, and increased day by day.

My whole soul is yours.

If my entire existence had not been yours, the harmony of my being would have been lost, and I must have died -- died inevitably.These were my meditations, Adele, when the letter that was to bring me hope of else despair arrived. 
If you love me, you know what must have been my joy. What I know you may have felt, I will not describe.
My Adele, why is there no word for this but joy? Is it because there is no power in human speech to express such happiness? The sudden bound from mournful resignation to infinite felicity seemed to upset me. Even now I am still beside myself and sometimes I tremble lest I should suddenly awaken from this dream divine.

Oh, now you are mine! At last you are mine! Soon -- in a few months, perhaps, my angel will sleep in my arms, will awaken in my arms, will live there.

All your thoughts at all moments, all your looks will be for me; all my thoughts, all my moments, all my looks, will be for you!

My Adele! Adieu, my angel, my beloved Adele! Adieu!  I will kiss your hair and go to bed.

Still I am far from you, but I can dream of you. Soon perhaps you will be at my side.

Adieu; pardon the delirium of your husband who embraces you, and who adores you, both for this life and another.


неделя, 26 август 2012 г.

P.S Обичам те-Хорас Джаксън Браун





В неделя сутрин съм решила да напиша някои неща от книгата на Х.Дж.Браун- " P.S.Обичам те".
В нея са събрани послеписите от хилядите писма, които той и сестра му са получавали от майка си през годините.Те изобилстват от проницателни наблюдения, тънък хумор и изпълнени с обич съвети.
И понеже няма друго нещо като мама, аз винаги се сещам за нея, четейки книжката.Тя ми напомня за едно много важно правило- никой, никога, за нищо не трябва да се взима твърде на сериозно.Усмихнете се!
 Картинката е дело на един прекрасен фотограф, който дълбоко се надявам няма да ми се сърди, че съм го "употребила"!



P.S. Тази случка ми харесва, защото подсказва, че трябва да изразяваме признателността си тогава, когато е необходимо.Един проповедник се приближава до някакъв фермер, който работи на нивата си и му казва:
"Ти и Бог сте създали прекрасна ферма."
"Аха-отвръща фермерът,-но трябваше да я видите по времето, когато принадлежеше единствено на Него."

P.S. За двойката по биология искам само да ти кажа, че понякога едно голямо притеснение струва повече от добър съвет.

P.S. Както казват в Тексас : "Ако ти го беше направил, нямаше аз да се хваля."

P.S. Баща ти нарича честен онзи, с който можеш да играеш дама по телефона.

P.S. Ако имаш късмет можеш да се сдобиеш с богатство, но не и с мъдрост.

P.S. Вместо да чакаш някой да ти подари цветя, защо не вземеш сама да си направиш градина?

P.S. Когато си търсиш белята, обикновено лесно я намираш.

P.S. Ако познаваш някого, който иска да удави мъката си, добре е да му кажеш, че тя може да плува.

P.S. Ако си се запътил в погрешна посока, не забравяй, че Бог разрешава обратния завой.

P.S. Най-важното нещо, което един баща може да направи за децата си, е да обича майка им.

P.S. Никога не съм виждала усмихнато лице, което да не е красиво.

P.S. За да получиш повече от живота, дай повече от себе си.

P.S. Късметът помага на усърдните.Не на мечтателите.

P.S. Характерът ни е това, което правим, когато си мислим, че никой друг не ни гледа.

P.S. Когато се изкачваш по стълбата на успеха, трябва да си сигурен, че е опряна на сградата, в която искаш да влезеш.

P.S. Късметът е онова, което се случва, когато подготовката срещне възможността.А влюбеният често погрешно взема хълма за планина!

P.S. За вечеря има две възможности- да ядеш или да не ядеш!

P.S. От днес нататък се отнасяй към всеки, когото срещнеш, така, сякаш в полунощ той вече ще е мъртъв.Отдай му цялото си внимание, нежност и разбиране, на които си способен и го направи, без да чакаш отплата.Животът ти никога няма да бъде същия.

L.L.

Love letter 6-Robert Browning


 
















You will only expect a few words, what will those be?When the heart is full it may run over, but the real fullness stays within.
You asked me yesterday "if I should repent?" Yes, my own Ba, I could with all the past were to do over again, that in it I might somewhat more, never so little more, conform in the outward homage, to the inward feeling, What I have professed, (for I have performed nothing) seems to fall short of what my first love required even, and when I think of this moment's love...I could repent, as I say.
Words can never tell you, however, form them, transform them anyway, how perfectly dear you are to me, perfectly dear to my heart and soul.
I look back, and in every one point, every word and gesture, every letter, every silence, you have been entirely perfect to me, I would not change one word, one look.

My hope and aim are to preserve this love, not to fall from it, for which I trust to God who procured it for me, and doubtless can preserve it.

Enough now, my dearest, dearest, own Ba! You have given me the highest, completest proof of love that ever one human being gave another. I am all gratitude, and all pride (under the proper feeling which ascribes pride to the right source) all pride that my life has been so crowned by you.

God bless you prays your very own R.

събота, 25 август 2012 г.

My own creations ;)

Hope you like it....



Любовта е моя религия и вяра!

L.L.

Love letter 5-Voltaire








The Hague 1713
 I am a prisoner here in the name of the King;
they can take my life, but not the love that I feel for you. Yes, my adorable mistress, to-night I shall see you, if I had to put my head on the block to do it.For heaven's sake, do not speak to me in such disastrous terms as you write; you must live and be cautious; beware of Madame your mother as of your worst enemy. What do I say?
Beware of everybody; trust no one; keep yourself in readiness, as soon as the moon is visible; I shall leave the hotel incognito, take a carriage or a chaise, we shall drive like the wind to Sheveningen; I shall take paper and ink with me; we shall write our letters.If you love me, reassure yourself; and call all your strength and presence of mind to your aid; do not let your mother notice anything, try to have your pictures, and be assured that the menace of the greatest tortures will not prevent me to serve you. No, nothing has the power to part me from you; our love is based upon virtue, and will last as long as our lives. Adieu, there is nothing that I will not brave for your sake; you deserve much more than that. Adieu, my dear heart!

Arout
(Voltaire)

петък, 24 август 2012 г.

Love letter 4 - Valentine


 Love letter 4-Edgar Allen Poe





























For her this rhyme is penned, whose luminous eyes,
B
rightly expressive as the twins of Leda,
Sh
all find her own sweet name, that nestling lies
Upo
n the page, enwrapped from every reader.
Sear
ch narrowly the lines! they hold a treasure
Devin
e-a talisman-an amulet
That mu
st be worn at heart. Search well the measure-
The word
s- the syllables! Do not forget
The trivi
alest point, or you may lose your labor
And yet the
re is in this no Gordian knot
Which one mi
ght not undo without a sabre,
If one could m
erely comprehend the plot.
Enwritten upo
n the leaf where now are peering
Eyes scintilla
ting soul, there lie perdus
Three eloquent
words oft uttered in the hearing
Of poets, by poet
s- as the name is a poet's, too,
Its letters, althou
gh naturally lying
Like the knight Pint
o-Mendez Ferdinando-
Still form a synonym f
or Truth - Cease trying!
You will not read the ri
ddle, though you do the
best you can do.

неделя, 19 август 2012 г.

Untouched


 Някои  непроменливи величини








Някои неща не се променят никога.Спомням си първия момент, когато видях Никола.Когато се фокусираш над нещата точно пред теб, често ослепяваш за възможностите.Бях в дупката.Бях в дупката на невъзможната и насилена любов, когато се появи Никола.Нямам ясен спомен точно как изглеждаше, защото първата ни среща беше толкова отдавна, сякаш той е бил цял живот до мен.Разбира се, че беше бляскав.Лъщеше направо.Сигурно още тогава несъзнателно съм се запитала защо точно мен си избира.Не беше лъскаво нито мястото, нито времето, нито пък аз бях лъскава.Но имаше нещо в очите му, което колкото будеше съмнения, толкова и успокояваше; което разаряваше и смиряваше; той се превърна в отрова и лекарство, в змията, която винаги хапе с лечебна цел.Приказките са ни научили да очакваме една такава голяма разтърсваща любов, по-голяма дори от самия свят,която да ни променя, да ни успокоява,да ни подлудява, без която да не можем да дишаме.За жалост, пепеляшките заживяват щастливо омъжени, но обикновените жени .....животът на днешните пепеляшки е терзания дали принцът ще я целуне и ще го направи ли навреме, дали няма да му звънне телефонът по време на вечеря и пепеляшката да остане сама в местната кръчма, дали някога не принцът ще я събуди, а тя ще се събуди до него, дали някога на мястото на обувката, ще има диамантен пръстен.Или пръстен с диаманти.
Шумът на колата му ме изкара от приказния свят.За сетен път го видях в цялата му прелест, усмихнат, но сериозен, внушителен, но не голям, обичан, но не и обичащ.И стоях в дългата си рокля,непоклатима и гледах този мъж на любовта и на терзанията ми как се приближава по пътеката.
-Липсваше ми.-Той си остави ключовете на масата и седна до мен.Усмихнах се лекичко.Не очаквах целувка, дори след всички тези години се радвах само на измамните му думи.
-Затова ли не ми се обаждаш,скъпи, за да ти залипсвам?
-Знаеш защо.Всичко е лудница.Не исках да те лъжа....
-Знам,разбира се.-Смиреността не е силната ми страна,затова леко сложих ръка на рамото му и допрях устните си до дясната му буза.Усетих парфюма му и кожата му и целият яд в мен се изпари на секундата.Но като голямото и разумно момиче, което той ме направи, се дръпнах навреме, преди да се упоя от любовта си.
-Сърдита ли си ми?
-Разбира се, че не.С времето се научих да нямам очаквания.
-За какво си мислеше?
-Кога?Сега ли?-окуражителният му поглед дори не предполагаше за предстоящата буря.-За приказките.
-Да ти разкажа ли една довечера?-той се наведе към мен.
-Няма да остана довечера, любов моя.
Имах усещането, че за миг ще му приседне.И не, не от любов, не от нещастие заради евентуалната ми липса, а от изненада.Той се облегна назад на дървения стол и погледна право пред себе си.Цялото му същество усещаше, че нещо в мен се бунтува, че крилата ми са се измъкнали от златната му клетка.Аз знаех, че той не ме затвори в нея нарочно.Но непредумишлените престъпления са все пак грях.
Разделяхме се.Разделяхме се много пъти.Но някак си никога не скъсахме връзката.Разбира се, че имахме нашите хубави мигове.Спомням си какво е чувството да се събудя до него, да му направя кафе, да поискам да му сготвя( първата стъпка към оплитането в една любовна история е за една мразеща готвенето жена да направи кекс на мъжа), да го изпратя;спомням си първия и единствен път, когато ме нарече жена ми, спомням си нощите с него,разговорите.Всъщност си спомням всеки един миг с него.Просто съм го заровила дълбоко, за да си спестя болката от всичко изгубено.Не знам нито кога,нито как се изгуби.Първата ни раздяла беше най-ужасната.Първото му заминаване буквално ме боля.Непрестанно гледах колко е часа в Дубай и чаках заветната неделя, в която той се прибра.По-късно разбрах, че и той е правил същото, но тогава вече беше твърде късно.Бяхме го изгубили.
-Защо?
-Имам среща с другия любовник.-имах нужда да спечеля още мъничко време в тази приказка.Бях си облякла роклята.
-Не бъди дете, моля те.А аз не ще да бъда твой любовник.
-Отдавна вече не съм дете.-Казах го с неприсъщия ми яд.Същият, който ме обземаше при всяка неосъществена среща, при всяко пропуснато обаждане, при всички вечери сама.-Защото боли.
-Много ли?
-Повече.
Мамка му на Никола.Дори в това не ме оставяше да си излея болката.Бях намислила какво да му кажа, а въпросите му....бяха въпросите на човека, който знае за какво става дума.Той нямаше да се ядоса, нямаше да вика, нямаше дори да трепне.И нямаше да ме спре.А някъде дълбоко в себе си, в онова себе си на влюбеното момиче, аз се надявах да стане, да ме последва и също като в приказките поне веднъж той да ме догони.Да ме целуне.И аз да му се дам.Обикновена героиня си останах.
Преди участвах в един друг театър.Бях жената.Да, бяхме сами.Бяхме сами в любовния ми (моя си!) апартамент.Аз не познавах семейството му, не познавах приятелите му.Но бях жената.Бях целуваната и пожеланата.Бях тази, на която се обаждаше винаги, без извинения, без изключения.Бях неговата жена, на която той се възхищаваше.Не че после не ме подкрепяше, не че престана да бъде човекът, на който звъня през нощта със сълзите, не че ме остави сама.Но вече не беше същото.В началото имах чувството, че умирам.Имах усещането, че светът ми спира без него, че не мога да дишам, че не мога да се смея.По-късно свикнах.Изкарвах си добре, понякога дори бях щастлива без Ники.Не беше същото, разбира се, че не беше.Но пък няма две еднакви любови, нали.
-Мислех, че ще бъде различно.Вярвах, че мога. Но не мога,скъпи.Имам усещането за загуба всеки път и...
-Не си ли щастлива?-той ме прекъсна.
-Разбира се,че съм.Харесва ми съществуването ни в едно безметежно пространство,срещите ни, харесвам приказките ни.Всеки път, щом звънне телефонът се надявам да си ти.Надявам се да те видя, всеки път, щом погледна към прозореца.Но искам да мога да звънна.Искам да мога да те обичам.Искам да ме обичаш.
-Казвал съм го хиляди пъти.
-Думите вече не стигат.Знам, че са истина.Но вече.....когато всичко това се промени, а,  любими, никога нищо не остава същото завинаги, когато това се промени, ти ще продължиш напред.Защото това си ти.Аз съм отражение.Този живот е твоя и аз съм щастлива за теб, че умееш да бъдеш такъв.Но когато ти продължиш напред, аз ще остана тук сама.Без теб.
-Никога няма да бъдеш без мен.Може би не точно така, както сега....
-Никога няма да бъда и с теб.Не прави уговорки, моля те.Знам значението на „може би”.
Беше вероятно това мълчание, в което аз трябваше да си тръгна.Трябваше да взема ключовете и да замина, да не поглеждам назад, да го оставя.Стоях като вцепенена и дори не исках да го погледна.Не исках, защото знаех, че ще последва шега, усмивка, приятелско изпращане до колата.Знаех, че ще звънне довечера и сякаш нищо не е било,ще си говорим за лека нощ.Ще си разказваме приказки.
-Не знам какво да ти кажа.-Не беше шега.За пръв път той беше сериозен.-Не знам какво да ти кажа, за да останеш.
-Не ми казвай нищо.-погледнах го.Беше края.И понеже и двамата го знаехме, аз поседях още малко в дългата си рокля, подържах ръката му, прегърнах го.И е странно, когато прегръщаш някого и знаеш, че е за последно.Знаеш. че когато го пуснеш, когато вече моята буза не е опряна в неговата,когато не усещам вече рамото му до моето, вече никога няма да ти се случи.Предпочитам внезапната смърт.
Не го погледнах.Когато пуснах ръката му, не исках да го виждам.Исках в мен да остане Никола, който ми разказва за живота си с трима китайци в една стая, за самотата, за любовта и за годежа, за обичта му към мен,а не Ники, който се сбогува.Нямаше значение, защото в този момент аз доброволно си тръгвах от приказката.Станах, взех си ключовете и се обърнах.Нямаше целувка за сбогуване, защото беше излишна.

                                                              ***********

Мислех си, че като порастваме става по-лесно.Мислех си, че спира да боли толкова много.Докато си тръгвах от моята любов, в мен имаше едно голямо нищо.Едното голямо нищо ме беше превзело.И някъде дълбоко до него стоеше надеждичка.Надеждата, че един ден, някога, той ще бъде друг.Че ще ме обича без страх, че аз отново ще стоя до него, че всичката болка, която аз причиних, той ще излекува.Че приказката не е свършила, а просто авторът е в криза.Че след онзи ден не идва задната корица на книгата, а нова бяла страница.Но големите момичета не плачат.Пепеляшките  изплакваме сълзите си като малки.

Love letter 3 -Dedicated

Love letter 3
  
John Keats

Postmark: Newport, July 3, 1819

Shanklin, Isle of Wight, Thursday

My dearest Lady — I am glad I had not an opportunity of sending off a Letter which I wrote for you on Tuesday night—'twas too much like one out of Rousseau's Heloise. I am more reasonable this morning. The morning is the only proper time for me to write to a beautiful Girl whom I love so much: for at night, when the lonely day has closed, and the lonely, silent, unmusical Chamber is waiting to receive me as into a Sepulchre, then believe me my passion gets entirely the sway, then I would not have you see those Rhapsodies which I once thought it impossible I should ever give way to, and which I have often laughed at in another, for fear you should [think me] either too unhappy or perhaps a little mad. 

Coast if the remembrance of you did not weigh so upon me I have never known any unalloy'd Happiness for many days together: the death or sickness of some one has always spoilt my hours—and now when none such troubles oppress me, it is you must confess very hard that another sort of pain should haunt me.
Ask yourself my love whether you are not very cruel to have so entrammelled me, so destroyed my freedom. Will you confess this in the Letter you must write immediately, and do all you can to console me in it—make it rich as a draught of poppies to intoxicate me—write the softest words and kiss them that I may at least touch my lips where yours have been. For myself I know not how to express my devotion to so fair a form: I want a brighter word than bright, a fairer word than fair. I almost wish we were butterflies and liv'd but three summer days—three such days with you I could fill with more delight than fifty common years could ever contain. But however selfish I may feel, I am sure I could never act selfishly: as I told you a day or two before I left Hampstead, I will never return to London if my Fate does not turn up Pam or at least a Court-card. Though I could centre my Happiness in you, I cannot expect to engross your heart so entirely—indeed if I thought you felt as much for me as I do for you at this moment I do not think I could restrain myself from seeing you again tomorrow for the delight of one embrace.
But no—I must live upon hope and Chance. In case of the worst that can happen, I shall still love you—but what hatred shall I have for another!

Some lines I read the other day are continually ringing a peal in my ears:

To see those eyes I prize above mine own
Dart favors on another—
And those sweet lips (yielding immortal nectar)
Be gently press'd by any but myself—
Think, think Francesca, what a cursed thing
It were beyond expression!

J.

Do write immediately. There is no Post from this Place, so you must address Post Office, Newport, Isle of Wight. I know before night I shall curse myself for having sent you so cold a Letter; yet it is better to do it as much in my senses as possible. Be as kind as the distance will permit to your

Present my Compliments to your mother, my love to Margaret and best remembrances to your Brother—if you please so. 



P.S. From me- today's letter is kind of special for me.I dedicate it to this wonderful boy who made me laugh so much last night, and who as a modern Prince Charming fitted ....my shoe :):)
For those of you who are interested in watching a beautiful movie on Sunday-the movie about this love, John Keats and his beloved is called "Bright star"

събота, 18 август 2012 г.

Малко поезия и малко рисунки....


                 

















Ти ме гледаш тъй влюбено-нежно,
ти говориш тъй топло и предано.
Вън завива виелица снежна.
Аз те слушам, далеко загледана.

Лъхат леки и странни парфюми
от цветята, над мене надвесени,
и напомнят самички, без думи,                           
ча са вчера от тебе донесени.

Ти така всеотдайно си верен,
ти си мой неотменно и всякога -
и прости моя смях преднамерен,
мойто женско лукавство понякога.

Че и аз като тебе обичам -
безнадеждно и смъртно увлечена,
и често напразно заричам
да не ида на среща уречена.

Но когато зачуя, че идеш,
сякаш рязко, внезапно събудена,
там, от другия вход, без да видиш,
аз избягвам - смутена, зачудена.

И отивам при него покорна,
сякаш в тъмна хипноза омаяна.
И се връщам разбита и морна,
унизена и горко разкаяна...



Той ме целува също като теб.
И също като теб ме изненадва.
Превзема ме натрапникът проклет,на пръсти в мислите ми се прокрадва.

Напразно пожелавам да мълчи,
щом шепотът му в мене се оттича.
А погледът му сив-какви очи!
Желая го-какво,че не обичам.

Да.Той целува като теб,уви.
И също като тебе ме прегръща.
Но нека да го имам до зори!
А после искам да не се завръща...











Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."
Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи...
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -
право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...
Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.




Вечер иде, сън не иде
цело село опустело,
вятър вие по вратата,
пита: "Де ти е момата?".
Я стояло в соба тъмна,
яз не смея да отвърна...
Ветре, сам съм, либе тръгна,
либе веке е далеко...Ветре, ветре, немой пита,
де ми е момата,
славей от вратца излита
щом ръка не знай насита... Утро иде, сън не иде
цело село веке стана,
от сърце ми тежка песна,
за то, що съм много грешен...
Како да пришпоря коня,
како либе да догоня,
помежду ни бездна-огън,
помежду ни девет люти бури...









Не ми пиши...
Когато съм готов
да те чета,
ще си отдавна минало...
... или отдавна бъдеще.
И може
и планетите да са изстинали,
и пътищата - смръзнати от гняв,
и огънят, забравил да целува,
да е посял една секунда страх,
от който -
прималели -
се сънуваме.
Не ми оставяй празни светове
не искам да се вграждам в силуети
не искам да съм с ледени ръце
когато те обесвам - да ми светиш
да ме проклинаш - с гаснещи очи,
да се протягаш - с пръсти да ме стигнеш,
да ме раниш,
а после вдъхновено
от кръв да свириш чужди петолиния...
Не ми пиши...
Аз вече съм те чел
когато се събуждах с празни утрини
когато беше тъжно,
и доверието
висеше на стената до пропукване
и се изронваше
без капка страст,
а аз безстрастно хвърлях си очите
да го сглобявам
в приказки за щастие -
и после без очи те виждах влюбено...
Не ми пиши...
Аз вече съм слепец
и колкото незримото лекува,
съм излекуван.
Истински лъжец,
повярвал,
че любов е да си струва...




  

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.










"Good morning"-Love letter

Love letter 2

Robert Burns 
















Dear Madam, 
 The passion of love has need to be productive of much delight; as where it takes thorough possession of the man, it almost unfits him for anything else. The lover who is certain of an equal return of affection, is surely the happiest of men; but he who is a prey to the horrors of anxiety and dreaded disappointment, is a being whose situation is by no means enviable. Of this, my present experience gives me much proof. 
To me, amusement seems impertinent, and business intrusion, while you alone engross every faculty of my mind. May I request you to drop me a line, to inform me when I may wait upon you? For pity's sake, do; and let me have it soon. 
In the meantime allow me, in all the artless sincerity of truth, to assure you that I truly am,

my dearest Madam,

your ardent lover, and devoted humble servant



петък, 17 август 2012 г.

Love letters

 Most of us have watched "Sex and the city"-the movie.There Carie reads a letter from a book called "Love letters of great men".
 Since I am generaly interested in words and in love I think that love letters, which combine both my passions, are my thing.So I looked up a little and I found that this book is in fact unreal.Yet I will try to find those letters(they are real) and  from now on every day I will post some of those letters-only those I personally like.
 While reading I couldn't help but wonder why don't we write letters anymore?Don't get me wrong , I am not some anti E-mail person, in fact I really enjoy all kinds of "online" communication.But why have we excluded letters from our lives?
 When I was six I suffered over the fact that my aunt- one of the most precious people in my life- moved to another city.In order to heal my pain (since she is a doctor) she started writting me letters.Every time I received one it was a day of joy.She thought me something very important- we should keep the feeling of a person inside our hearts and minds and they can never be too far away.
 Letters are something unique.It is not the word you read, it is the feeling you get when you know that the person you love has spared his time, sat down and wrote it.Knowing he or she touched the same piece of paper you hold right now.It may seem like a small thing, but even 10 minutes of reading a letter bring you in a different world. A better one.World filled with joy and love.I don't know why we do not write letters anymore.But I think we should start.
So enough of me, here is the first letter-Ludwig van Bethoven.Enjoy!



 Love letter 1

Good morning, on July 7

Though still in bed, my thoughts go out to you, my Immortal Beloved, now and then joyfully, then sadly, waiting to learn whether or not fate will hear us - I can live only wholly with you or not at all .

 Yes, I am resolved to wander so long away from you until I can fly to your arms and say that I am really at home with you, and can send my soul enwrapped in you into the land of spirits.       Yes, unhappily it must be so - You will be the more contained since you know my fidelity to you. No one else can ever possess my heart - never - never .
 Oh God, why must one be parted from one whom one so loves. And yet my life in V is now a wretched life - Your love makes me at once the happiest and the unhappiest of men - At my age I need a steady, quiet life - can that be so in our connection? My angel, I have just been told that the mailcoach goes every day - therefore I must close at once so that you may receive the letter at once .
 Be calm, only by a calm consideration of our existence can we achieve our purpose to live together - Be calm - love me - today - yesterday - what tearful longings for you - you - you - my life - my all - farewell. Oh continue to love me - never misjudge the most faithful heart of your beloved.

Ever thine.
Ever mine.
Ever ours.


четвъртък, 16 август 2012 г.

Be at peace, not in pieces.

I lay in my bed wondering if I entirely made you up.I can't remember where was the truth and where was my imagination.I can't evem remember who you were before I created the image of you in my mind.I couldn't control you in my life, because hell no, you were no man to control, so I decided I want to control you in my head.It was indeed my biggest mistake.
Even today I remember the first time we met.But it is a story old like the world itself, isn't it?Even the memory hurts me.Yet I realized I mostly suffer over a memory.After finding out your lies, I think I may have build my life over this memory.It's a funny thing?Lies -sren't they?Your unnecessary lies about your past?But then again I think we only tell lies because we can not face the truth.It is too hard for you to understand my feeling to you?To accept it.Is it hard to admit that your indeceisiveness already made one woman walk away, so you have to imagine a past? I wonder so many times why couldn't you just let me love you.You couldn't you give me your love and tenderness, you couldn't you understand that we were ment to be?May be we were.Yet it turns out-may be not.
You simply couldn't love yourself, could you?You just couldn't let me in.So I fooled myself non-stop.Taht you are my man.That some day I would be enough for you.That you would love me.But it never happened.Never will , I would bet.Although I am hurt like never before I can only hope one thing.No matter what, I have me.And it is priseless.I am falling asleep knowing that someday( and, honey, this day is very soon) you will be just a distant memory.And a beautiful, loving man will look at me and tell me "I love you".

P.S. Not because I die for revenge, but because I believe in faith I know that you will read this.We never really had a song, you know, so I picked one for us and I am going to write the lyrics.Enjoy, my sweet Niki baby :):):)


You held my hand and walked me home, I know
Why you gave me that kiss it was something like this it made me go ooh ohh
You wiped my tears, got rid of all my fears, why did you have to go?
Guess it wasn't enough to take up some of my love
Guys are so hard to trust
Did I not tell you that I'm not like that girl?
The one who gives it all away, yeah

 Did you think that I was gonna give it up to you, this time?
Did you think that it was somethin I was gonna do and cry?
Don't try to tell me what to do,
Dont try to tell me what to say,
You're better off that way

Don't think that your charm and the fact that your arm is now around my neck

Will get you in my pants I'll have to kick your ass and make you never forget
I'm gonna ask you to stop, thought I liked you a lot, but I'm really upset
Get out of my head get off of my bed yeah thats what I said
Did I not tell you that I'm not like that girl, the one who, throws it all away

 This guilt trip that you put me on won't, mess me up I've done no wrong
Any thoughts of you and me have gone away

понеделник, 13 август 2012 г.

"Любов"- Елиф Шафак или една различна мисъл...


  В последните три дни чета една книга.Авторката е туркиня-Елиф Шафак и колкото и да ми е интересна съдбата й, то книгата и се оказа два пъти по-интересна.За първи път от много време насам ми се иска буквално да не спирам да чета."Любов" не е обикновена история, всъщност не е дори една история.Тя е пряко свързана както с настоящето, така и с миналото.Както с Християнството,така и с Исляма.Но не е свързана с религията.Тя е книга за любовта, но не е любовен роман.Тя разказва една прастара история-за известният суфистки поет Руми и необикновената му дружба с един дервиш- Шамс от Тебриз.
   Руми е бил популярен религиозен водач във време на размирици, кръвопролития и смърт.Бил е почитан и обичан проповедник, пътеводител на много изтерзани от една "свещена война" хора-между тях имало християни, мюсюлмани, юдеи; араби, европейци, монголци.Но след съдбовната си среща с Шамс от Тебриз (в превдо Слънцето на вярата) животът му се променил напълно.Четиридесетте правила на Шамс (които също ще споделя) преобръщат мирогледа му изоснови.Кога, защо и как точно завършва историята можете да откриете и сами, но , за жалост, като повечето любовни истории, нейният край не е щастлив.
   Така или иначе, Руми приема суфизма, който е малко по-различно тълкувание на Корана от традиционното.Суфистите следват различни правила, разбирайки, че всички хора са равни, независимо от Шириата.Той се превръща е изключителен, вероятно най-известният в наши дни суфистки поет.
   Прииска ми се да ви напиша една наистина малка част от неговите стихове, защото мен лично книгата "Любов" и неговата история ме накараха изключително много да се замисля.Не зная защо.Може би не е случайност, че името на книгата на турски съвпада с английския глагол за "моля"-"ask".Книгата ме намери в едно състояние на духа, което не мога да обясня.Имах нужда от посока, от нов смисъл.За една нощ осъзнах, че човекът, на когото най-много вярвах, всъщност много дълго ме е лъгал.Болката от предателството не беше толкова голяма, колкото беше болезнено да осъзная, че аз бях изградила целия си свят около любовта си към него.И докато поемам на едно пътуване към любовта в себе си, си мисля за желанията и за молбите.И думите на Елиф Шафак ми показват една различна действителност.Макар да вярвам твърдо, че за любов не трябва да се моли никога и да знам, че тя може да се даде единствено доброволно, все пак  си мисля, че всеки има нужда от връщане към любовта и прошката, към себе си.Защото, според Руми, Любовта не може да се обясни, но именно тя обяснява всичко.И защото стиховете му си струват отделеното време :)


Любовта не си отпочива върху фундамент.
Тя е безбрежен океан,
без начало или край.
Представи си -
изтегнат океан,
понесъл се върху възглавница от древни тайни.
Всички души са потънали в него
и сега живеят там.
Една капка от този океан е надежда,
останалото е страх.
***

Главата ми се пръска
с радостта от неизвестното.
Сърцето ми се разстила с хиляди дипли.
Всяка клетка
разтваря крила -
и полита над света.
Всяка по отделно търси
безбройните лица на любовта ми.
***

Любовникът е винаги пиян от Любов.
Той е луд,
тя е свободна.
Той пее с наслада,
тя танцува в екстаз.
Хванати от собствените си мисли,
ние се тревожим за всичко.
Но опияним ли се веднъж от тази Любов
каквото трябва да стане, ще стане.
***



Любовта дойде
и заприлича на кръв в моето тяло.
Бързаше във вените ми и
обхождаше сърцето ми.
Навсякъде, където погледнех
виждах само едно нещо.
Името на любовта, изписано
върху крайниците ми,
върху лявата ми длан,
върху челото ми,
върху тила ми,
върху големия пръст на десния ми крак…
О, приятелю,
всичко, което виждаш в мен
е само обвивка,
останалото принадлежи на любовта.
***

Този свят не подхожда на Любовта ти.
Да съм далеч от теб
е смърт, която накрая ще отнесе душата ми.
Сърцето си – така прекрасно -
не бих изтъргувал и за сто хиляди души.
Твоята едничка усмивка го получава безплатно.

Ще си играем на любов

Ще си играем на любов


Ще си играем на любов
и ти ще ме целуваш,
с ръце-същински благослов,
ще си играем на любов,
а аз ще те ревнувам.

В играта на любов аз не печеля.
Любовнико на вятъра,ревнувам те от нея.
Сълзите, щом си тръгваш,
не бих ги споделила,
ако не знаех, мили,
че във играта на любов и ние сме фалшиви.

Фалшиво е, когато моля те: "Иди си!",
а после лягам
и ме обземат тежки мисли.
Тежи ли ми делбата?
Като че не, любими.
Нали такава е играта?

Кажи ми само, че ме искаш.
Кажи им, че съм твоя.
В играта на любов,
аз не желая да говоря.

Така ще си играем на любов
и тихо ти ще ме целуваш.
Ще си играем на любов
да те накарам...да се влюбиш.

сряда, 1 август 2012 г.

Сърцето няма нужда от слуги

Сърцето няма нужда от слуги.То само си сервира и вино, и отрова.

 

 В други моменти бих си помислила защо  е първо виното, а после е отровата.Дали първо пием, за да се упоим и да не чувстваме отравянето?Или пием за последно?Но тези варианти ми се струват някак твърде в стил "Ромео и Жулиета", твърде извън нашето време и извън нашия свят.

В друг вариант можем да се замислим за една известна сентенция -както твърди една позната, пияниците са си измислили оправдание дори под формата на поговорка- "Във виното е истината."Доста страстни търсачи на тази истина познавам, но някак всички те живеят в една сложноизградена самозаблуда.Единствената истина , на която виното може да ни научи, е къде точно има хубава шкембе чорба.

А после-сами ли си сервираме и виното, и отровата?И защо неизменно винаги смесваме?Не можем ли само вино или само отрова?Не, не можем.Винаги трябва да има и от двете.На рамената ни няма два ангела, а ангел и дявол; има добро и лошо, черно и бяло, красота и смърт(едно от най-красивите растения-БелаДонна е смъртоносна отрова!).Виното върви с отровата.Както е казал поета: "Всеки друм става тесен за двама, всяка радост е бременна с мъка.Нека никога срещи да няма, за да няма след тях и разлъка!" /П.Пенев/

  Но всичко това бих си помислила в други моменти.Когато виното вече ме е отпуснало, а отровата започва бавно да се процежда във вените ми.Но днес не е такъв ден.Макар да е ден на разлъка, не е време за мъка.Сърцето ми, което винаги си сервира само, сега само понася горчилата на дъното на бъчвата.Горчивия хап е по-добре да изпиеш сам.Наздраве и до дъно!!!

А после е време да заспивам.Защото аз вярвам в слънцето дори когато не свети.Вярвам в любовта дори когато не я усещам.Вярвам в Бог дори когато той мълчи.И знам, че утрото е по-мъдро от вечерта.И сутрин не се пие вино....