Нощни приказки

                                    Познавам те от друг живот

Д.П.

Не знам кога, къде и как,

но съм те срещала преди.

Не зная имена,

не са ми нужни.

Когато всички думи са излишни,

и всички хора са ми чужди;

когато съм ядосана,

а ти си мил;

когато сякаш си ми безразличен,

а в следващия миг се ужасявам,

че може да те няма,

тогава знам, че те познавам.

Лежиш до мен, а аз мълча,

съвсем безсилна,

и едновременно се моля,

плача и се смея,

и всички чувства за едно,

и ти си най-виновен.

Лежиш до мен и слушаш,

детинския ми смях,

яда ми на жена

и нескопосаните ми признания.

Заспиваш тихо , неусетно,

и ме притискаш все по-силно

към сърцето си.

Заспивам кротко,

отпусната в ръцете ти

и времето, жената и семейството

изчезват.

Познавам те от друг живот.

И там те притежавам.

Но в този, аз съм просто втората любов.

Макар да знам, че ме познаваш.

Всичко е за продан

„На краставичар краставици да продаваш.”-помисли си той,докато чакаше момичето на бензиностанцията търпеливо да му обясни за най-новата им супероферта-по груби сметки зареждаш безкрайно много гориво,после излишно лепиш стикерчета в картончета, които винаги успяваш да загубиш и накрая евентуално получаваш шест чаши и кана.Първо, той си имаше чаши,та нали жена му ги подбираше старателно-специално стъкло,специално дъно-а после внимателно ги подреждаше в шкафа като трофеи и,ако случайно зоркото й око видеше дори една драскотина по някоя чаша,то погледът и се изпълваше с едно разочарование, сякаш самото стъкло бе извършило едно немислимо и непростимо престъпление,и тя хващаше чашата с два пръста(като мръсен чорап, стоял твърде дъго под леглото) и го изхвърляше.В коша оставаше и цялото й очарование.Защото за да се разочароваш, първо трябва да се очароваш.

   По същия начин бе изхвърлила и него- и от ума, и от леглото си.Там витаеше хладното безразличие на една очарователно топла жена, отвратена от принципите и методите на съпруга си.В крайна сметка той се успокои с мисълта, че всички страдат от грешките на миналото, и се премести да спи в кабинета.

   -Не,благодаря, жена ми няма да хареса чашите.-Мислите му се върнаха на касата.Второ, той ненавиждаше да му продават ненужни неща по един некрасив начин.Защото в света на търговеца( а неговият беше именно такъв), където всичко беше въпрос на продажби и всички бяха клиенти, то не всички клиенти бяха еднакви.С времето, докато свикваше с мисълта какво върши, той се научи да познава хората.Някак усещаше кои са готови за надеждата, кои все още отричат, кои са се предали.И им предлагаше това, от което имаха нужда.В продажбата на експериментални лекарства за нелечими болести, Павел им предлагаше лек.В онзи момент, в който болните се чудят дали да си измият зъбите, или да си напишат завещание,той отваряше вратата на живота, избутваше смъртта и -защото, както го беше учила баба му,на праг не се изпраща- рязко затваряше вратата под носа й.Може би да бе измамно, може и да не бе-нямаше значение.Ако надеждата лекуваше, Павел бе готов на всичко, за да им продаде надежда.Скъпо.И тази морална утеха за съвестта му изчистваше греховете от нечисти сделки, лъжливи предложения и фалшиви документи.

   -Помага ли ти?-Павел се сепна, осъзнал, че вече шофира.Познаваше гласа,дори и без да поглежда.Осъзнаваше, че е е откачено.Фактът, че виждаше починалата си първа съпруга му се струваше неистински, като изкаран от нискобюджетен филм на ужасите или от блудкав роман на трагично нереализирал се писател, но му харесваше.Харесваше му, защото Юлия се появяваше, когато той се нуждаеше когато губеше посоката, когато ставаше първо търговец, а после човек.Тя го връщаше в един друг, забравен свят, на непродаваемото, който болестта й отнесе със себе си.Той така се захвана с лекарствата.

   -Когато не е много страшно.-той шофираше в един такъв момент, в който не знаеш точно къде и защо отиваш.-Знаеш ли,Юле, гледам един филм.Една жена говори с мъртвите...

   -Знам, сядам на люлката зад дивана в хола ти и го гледам заедно с теб.

   -Ще изхвърля люлката.-процеди той през зъби.-Не можеш...

   -По-добре я продай.Разбира се че мога.Ако искам, мога да легна в леглото до нея, но не харесвам чаршафите.Иво ли ти ги продаде, никакъв вкус няма това момче.Не си спомням какви бяха нашите чаршафи...-тя говореше безспирно.

   -Няма значение..Аз и без това не спя там.

   -Вярно.-Тя замълча само за миг.-Знаеш ли, жена ти май не харесва продавачите,ти не й ли каза, че си такъв преди олтара?

   -Тя се впечатли от „доктор”-а пред името ми.Освен това ти също мразиш продавачите.

   -Аз май мразя докторите.И не самите продавачи, мразя света ви.Мразя изкуствените ви усмивки, лицемерието ви, проучванията и обученията.Хората стават обекти, целеви групи.А хората са хора, мили.

   -Хората са нуждаещи се.Ако има кой да им предложи, купуват.Ако не, изобретяват и започват да предлагат.

   -Хората се нуждаят и от друго.Защо никой не продава любов?-тя се узмихна, виждайки недоволния му поглед-Добре, не любов.Защо няма вяра, радост, смях?

   -Като чуеш любов, какво си мислиш?

   -За теб.За нас, за сватбата, за къщата ни....

   -Виждаш ли, без асоциациите това са празни думи.Ако не мислиш за живота ни, за срешите ни, ако тези мисли не са свързани с материалното, то любовта,вярата, смехът са празни думи.Като кутия от бисквити без бисквитите.

    -О, сега да не се изживяваш като пекар?

    -Аз не пека.Аз само предлагам .Пълня кутиите.

    -Май по-добре да станеш доктор.

    -Докторите играят мръсно.Препродават от името на друга фирма.Развиват биснез с чужди бисквити в името на добрата репутация.Знаеш ли, в твоя свят, нематериалния, различно ли е?Ако не се нуждаете от нищо, продавате ли и купувате ли?Не знам, може да направим някое проучване...

   -Същото е, без красивите мъже.

   -Само грозни мъртъвци, а?- той направи рязък завой.

   -Предпочитам ги мърдащи.

Имаше нещо грозно и извратено в шегата й.Но той не можеше да замълчи.През всички тези години, дори когато бяха деца и тя му с сърдеше, че продава уж магически листа пред блока, той намираше какво да отговори.

   - Знаеш и, продавам едно ново лекарство.Сърдечен стимулант.Ако увеличим дозата, може и да измислим нещо,ще ти го дам евтино.

   -Нямам доходи.-отвърна тя хапливо.Ще трябва да се задоволим със сегашната ситуация.

Настъпи мълчание.Той не бе сигурен накъде отива разговора, а за нея всъщност нямаше значение.

   -Купуваш ли, мили?- тя подхвана от друга страна.

   -Когато имам нужда.

   -От какво ли би могъл да имаш нужда?

Той се замисли.Действително, той не се нуждаеше от нищо.Имаше работа,дом и съпруга.Ходеше където и когато поиска, купуваше си каквото пожелае. Но всичко това бяха желания, не бяха нужди.Той се нуждаеше от Юлия. И беше иронично, че в свят, в който всичко е за продан, той не можеше на никаква цена да купи желаното.

   -Не всичко се продава,скъпа, и не всичко се купува.-отвърна той тихо.

   -О, стига, какво стана с теорията за бисквитите,пекарю?

   -Проблеми в бизнеса.Брашното е скъпо,не можем да плащаме сметките.Местим се в Китай, по-евтина работа ръка.

   -Искаш ли да чуеш моята теория?-Юлия не дочака отговор, защото не се нуждаеше от такъв.-Всичко това са лъжи.Производители на оръжия ги продават на психопати, които да задоволяват извратената си нужда да въвеждат ред, убивайки.Ти и шефовете ти лъжете хората, продавате им въздух.Но в малки капсулки, да се преглътне по-лесно лъжата.Откачени учени блъскат нещастни животни с хормони, за какво?За да продават.За да печелят по-бързо.На промоция.Да се отровиш по-евтино.Автори продават правата над прекрасни книги, за да бъдат те направени на филми, за да пълни кинозалите, за да се изхранват продавачите на пуканки.А после едно поколение, което не само че не може, а и не иска да чете, да смели сдъвканата информация и накрая да изплюе мнението си.Но и мненията нямат значения.Млади момичета се продават, без значение от чуждото мнение, за да имат, за да притежават.Защото някой ги е научил, че са ценни само ако са нещо определено.И все едно кой какво си мисли,защото мислите не струват пари.Недостатъчно.Понякога замисляш ли се, скъпи?Когато ги  лъжеш, замисляш ли се какво става, когато магическото хапче не подейства.Хората стават продадени.Боли повече и от предателство.И ако някак мога да простя на лекарите, не мога да простя на теб за нищо на света, за това, което правиш.Слагаш им етикета, те стават статистика.Болен или здрав.Проработило.Непроработило.А хората не са етикети, а са хора. И са безценни дори само защото съществуват.-Тя си пое дъх и замълча. И ако мъртвите можеха да плачат, Павел бе сигурен, че тя плаче.

   -Аз им помагам да съществуват.Давам им това, от което се нуждаят.

   -Хората се нуждаят от хора. Не от хапчета.

   -О,  стига. Спести ми, моля те идеалите на моралистката. Ако е така, защо не се отказа от материалния свят?Защо не заживя надалеч, като отшелник?Защото, мила моя, хората се нуждаят от материалното.Живота е зависим от него.

   -Хората се нуждаят и от нематериалното.А вие живеете без него.И съжалявам най-много, че ти харесва този човек.

Павел замълча.Осъзнаваше, че нямаше думи, които да я успокоят.Също както нямаше какво да успокои и него, и всеки друг. Истината болеше повече и от продаването.Затова и беше избрал второто.

   -Знаеш ли, четох една книга, за любовта.Различни хора, неписатели, събрали мислите си в подходящи форми.В една от тях пишеше, че истинската любов е „limited edition”.Идва само при тези, които са достатъчно силни да понесат щастието, защото то е толкова силно като нещастието.

   -Има ли значение или просто ме въвеждаш в литературните си интереси?-прекъсна го Юлия подразнена.

   -Разбира се, че има.Познавам едни момчета, химици.Ако успеем някак да запечатаме силата, разбираш ли да я продаваме в шишенца.Ще направя хората по-щастливи.Ще стана милионер и освен това, ще ти натрия носа.

   -Продай ми душата си.Продай ми я, за да я взема със себе си, защото в този свят не върви добре.

   -Знаеш,че не мога да ти я продам.Чела си „Фауст”.Не свършват добре нещата, не бих взел Дявола в моя отбор.Не играе честно.

   -Дяволът е в твоя отбор!Той е съседът, с който пиеш ракия, вечеряте, а после, докато ти спиш сладко в кабинета, ляга в твоето легло и прави секс с жена ти.В чаршафите, които си платил с трудноизкараните ти пари.Не си му дал душата си, просто си му предоставил живота си.

Павел замълча.Осъзна, че е спрял колата. Не знаеше къде точно се намираше, но беше сигурен, че новата му навигация ще му помогне да се прибере.Знаеше си, че има причина да я купи.За момент, след като Юлия го каза, той започна да прехвърля наум съседите си.По кого би си паднала жена му?Но бързо се отказа, защото знаеше, че е глупаво и детинско.Той плащаше за верността на съпругата си, като й предлагаше луксозния живот на преуспелия мъж.

   -Не мога да ти продам душата си, защото тя вече няма да бъде моя.Но мога...да ти я подаря.

No love lost.No love found.

Аз не мога така като тебе,
мен от друго тесто са ме месили.
Явно имам различни потребности -
да преправям най-трудното в лесно.
...

Нямам нужда да бъда превземана

да ме дялаш, рисуваш, иззиждаш...
Аз съм, дето избра и те взе.
И съм толкова, колкото виждаш.

Аз не ровя да търся съкровища
под страхливата мъжка суетност.
Не подхвърлям любов като помощи -
аз обичам банално, по женски.

И когато се спънеш в очите ми,
да откриеш оазис сред зноя.
Погледни - нямам много за даване.
Но каквото го имам, е твое.

Из "Птиците.Леденият замък.Лодката вечер." - Таряй Весос

"И ето, че тя се показа зад дърветата, вече нищо не я прикриваше.Хиляди пъти се бе опитвал да си я представи и въпреки това се оказа съвсем различна.Но той веднага я позна и изобщо не се уплаши.Тя се приближи плътно до него и Матис усети уханието й.
Но все още не биваше да я докосва.
-Направи нещо!-каза той.
Тя веднага разбра.
-Добре.Гледай!
Махна с ръка и въздухът се изпълни с песни на птици.
-Знам, че си родена от кръженето на бекаса-започна Матис.-И отдавна владееш мислите ми.Ако искаш да ми кажеш нещо, направи го сега!
-Да кажа?-попита тя.
-Да!
-Не, повече не искам да говоря!-каза тя.
Гледайки я право в очите, Матис незабелязано сви лявата си ръка и ръкавът на ризата шумно се разпра.Гладките извивки на мускула проблясваха на слънцето точно пред очите й.
-Не се притеснявай-рече той спокойно,-имам достатъчно ризи.
-Ти левак ли си?-попита тя удивено.
-О, не-отвърна той небрежно,-просто десният ми ръкав се скъса още преди това.

Тя не каза нищо повече, бе толкова погълната от гледката, че не намираше никакви думи.Точно това желаеше той.Получи всичко, за което беше мечтал.И отсега нататък можеше да изразява всичко с нужните думи.
-Хайде, прави каквото си поискаш-каза й той.-Ти си златна.
Тя веднага пристъпи по-близо.
-Сега разбирам защо толкова дълго те чаках-добави Матис.
Тя мълчеше през цялото време-имаше си една тайна, която искаше да му разкрие.Приближаваше се все повече и повече.Одеве само бе махнала с ръка и въздухът се изпълни с песни на птици, а сега цялата започна да се извива и да трепери.Това бе някаква магия!

Извиваше се и трепереше и Матис не разбираше какво се случва.Нямаше си име.Тя се приближи още.Беше толкова близо до него, родена от бекаса, тя беше негова.

Поискай ме!!!

"Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада, тогава по-добре ще е за вас да покриете голотата си и да слезнете от хармана на любовта в свят, който не познава сезони и в който ще се смеете, но не от сърце, и ще ридаете, но не от дън душа.
Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.
Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят. Защото на любовта и стига любовта.

Любовта няма друго желание, освен да се изпълни.
Но ако вие любите и храните желания, нека бъдат тези:
да се стопите и да се леете като поток, запял звънката си песен на нощта;
да познаете болката на твърде много нежност;
да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;
и да кървите драговолно, с радост;
да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;
да почивате по пладне в размишления за любовната нега;
вечер да се връщате у дома си, пълни с благодарност;
и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си."

Сряда вечер.

Има ли влюбен неизтерзан?

Има ли влюбен неизтерзан,

до мозъка на костите

от своите съмнения?

Дали желае го Жената?

Дали било е само сън, или е истина?

Една-едничка вечер.

Има ли влюбен,

който не жадува този миг,

да свърши никога.

Има ли влюбен,

на който да му стигат думите?

И който да е трезв?

Има ли влюбен, който

да не потръпва

при всеки звън на телефона,

да не сънува само нейното лице,

да не загуби разум?

Не, мили, няма.

И аз сега,

съвсем по влюбено,

тълкувам всяка твоя дума.

И връщам всеки миг назад

Да видя има ли я истината?

И аз жадувах в онзи миг

да няма край,

да няма свършване.

Не, няма разум и любов.

А днес е вече ден.

Мълчанието на твойто

влюбено сърце

(терзая се дали е влюбено?!)

и ежедневните ни приказки-

те водят до безсъние.

Аз искам да заспя до теб.

И да избягам.

Но някак все се плаша,

че аз не съм Жената.

Че ти си тайно влюбен в друга,

(вероятно по-добра)

и аз съм дребно забавление,

едно безгрешно утешение

за твоето сърце.

Затова и моля те, любими

щади сърцето ми!

И отречи страха.

Притисни ме в себе си,

тъй силно, както

се притиска за последно.

Кажи ми, че съм глупава,

Прости детинския ми нрав.

Не, няма влюбен неизтерзан.

Спаси ме от терзанията

С любов.

Жестоко за двама

Бутилка стар коняк,
За по-изискано.
Пет приказки
за мода и за друго.
Един изтъркан виц.
Полуусмивка.
Открадната целувка,
първа. . .
Дежурното "Недей" на женски глас,
с което всъщност те повикват.
Две бели фигури
от страст.
Интимното око
на синя лампа.
И сладка топлина
на полумрак,
на голото легло,
на тиха музика.
А после -
неизменната цигара.
Дими цигарата за двама,
като жестока рана тлее.
Почуква вече празната касета.
Вие.
И всичко свършва.
Обичам те - ми казваш ти
със своя неуверен глас.
И молиш ме, настойчиво, страхливо,
да ти повторя същото и аз?
Обичам те -
но как да ти го кажа
в тази тишина.
Лъжа, защо ти е лъжата?
Целувам те,
но тебе ли целувам?
Лежа до теб, коса в коса,
прегръщам те и те забравям.
И не че има
някоя конкретно друга,
и не че ти
си хлътнала по мене,
а просто бе
поредната игра,
с която търсехме
любимия,
любимата,
и се отдалечавахме
завинаги от тях.


Иля  Велчев

L.L.

Докато четях днешното любовно писмо се замислих за опустошителната любов.Истинска любов ли е такова чувство, което ни прояжда отвътре всяка минута, което ни превръща в нетрезви безумци , неспособни да разсъждават, неспособни да се погрижат за мислите си, жадуващи само за лицето, милувката , прегръдката на любимия или любимата?По-скоро е проклятие.Да обичаш толкова много, че да се забравиш, да си готов да отдадеш себе си за щастието на друг.
Аз вярвам и искам животът ми да е изпълнен с любов.Но искам човека, който ще сподели любовта в своята душа с тази в моята, ще намери и ще запази своето място в мислите, сърцето и ежедневието ми.
Любовта идва тихо тогава, когато е дошла, за да остане.

А днешното писмо е на Виктор Юго.

After the two delightful evenings spent yesterday and the day before, I shall certainly not go out tonight, but will sit here at home and write to you. Besides, my Adele, my adorable and adored Adele, what have I not to tell you? 

O, God! for two days, I have been asking myself every moment if such happiness is not a dream. It seems to me that what I feel is not of earth. I cannot yet comprehend this cloudless heaven. You do not yet know, Adele, to what I had resigned myself. Alas, do I know it myself? Because I was weak, I fancied I was calm; because I was preparing myself for all the mad follies of despair, I thought I was courageous and resigned. 

Ah! let me cast myself humbly at your feet, you who are so grand, so tender and strong!

I had been thinking that the utmost limit of my devotion could only be the sacrifice of my life; but you, my generous love, were ready to sacrifice for me the repose of yours. You have been privileged to receive every gift from nature, you have both fortitude and tears. Oh, Adele, do not mistake these words for blind enthusiasm - enthusiasm for you has lasted all my life, and increased day by day.

My whole soul is yours.

If my entire existence had not been yours, the harmony of my being would have been lost, and I must have died -- died inevitably.These were my meditations, Adele, when the letter that was to bring me hope of else despair arrived. 

If you love me, you know what must have been my joy. What I know you may have felt, I will not describe.

My Adele, why is there no word for this but joy? Is it because there is no power in human speech to express such happiness? The sudden bound from mournful resignation to infinite felicity seemed to upset me. Even now I am still beside myself and sometimes I tremble lest I should suddenly awaken from this dream divine.

Oh, now you are mine! At last you are mine! Soon -- in a few months, perhaps, my angel will sleep in my arms, will awaken in my arms, will live there.

All your thoughts at all moments, all your looks will be for me; all my thoughts, all my moments, all my looks, will be for you!

My Adele! Adieu, my angel, my beloved Adele! Adieu!  I will kiss your hair and go to bed.

Still I am far from you, but I can dream of you. Soon perhaps you will be at my side.

Adieu; pardon the delirium of your husband who embraces you, and who adores you, both for this life and another.

P.S Обичам те-Хорас Джаксън Браун

В неделя сутрин съм решила да напиша някои неща от книгата на Х.Дж.Браун- " P.S.Обичам те".
В нея са събрани послеписите от хилядите писма, които той и сестра му са получавали от майка си през годините.Те изобилстват от проницателни наблюдения, тънък хумор и изпълнени с обич съвети.
И понеже няма друго нещо като мама, аз винаги се сещам за нея, четейки книжката.Тя ми напомня за едно много важно правило- никой, никога, за нищо не трябва да се взима твърде на сериозно.Усмихнете се!
 Картинката е дело на един прекрасен фотограф, който дълбоко се надявам няма да ми се сърди, че съм го "употребила"!



P.S. Тази случка ми харесва, защото подсказва, че трябва да изразяваме признателността си тогава, когато е необходимо.Един проповедник се приближава до някакъв фермер, който работи на нивата си и му казва:
"Ти и Бог сте създали прекрасна ферма."
"Аха-отвръща фермерът,-но трябваше да я видите по времето, когато принадлежеше единствено на Него."

P.S. За двойката по биология искам само да ти кажа, че понякога едно голямо притеснение струва повече от добър съвет.

P.S. Както казват в Тексас : "Ако ти го беше направил, нямаше аз да се хваля."

P.S. Баща ти нарича честен онзи, с който можеш да играеш дама по телефона.

P.S. Ако имаш късмет можеш да се сдобиеш с богатство, но не и с мъдрост.

P.S. Вместо да чакаш някой да ти подари цветя, защо не вземеш сама да си направиш градина?

P.S. Когато си търсиш белята, обикновено лесно я намираш.

P.S. Ако познаваш някого, който иска да удави мъката си, добре е да му кажеш, че тя може да плува.

P.S. Ако си се запътил в погрешна посока, не забравяй, че Бог разрешава обратния завой.

P.S. Най-важното нещо, което един баща може да направи за децата си, е да обича майка им.

P.S. Никога не съм виждала усмихнато лице, което да не е красиво.

P.S. За да получиш повече от живота, дай повече от себе си.

P.S. Късметът помага на усърдните.Не на мечтателите.

P.S. Характерът ни е това, което правим, когато си мислим, че никой друг не ни гледа.

P.S. Когато се изкачваш по стълбата на успеха, трябва да си сигурен, че е опряна на сградата, в която искаш да влезеш.

P.S. Късметът е онова, което се случва, когато подготовката срещне възможността.А влюбеният често погрешно взема хълма за планина!

P.S. За вечеря има две възможности- да ядеш или да не ядеш!

P.S. От днес нататък се отнасяй към всеки, когото срещнеш, така, сякаш в полунощ той вече ще е мъртъв.Отдай му цялото си внимание, нежност и разбиране, на които си способен и го направи, без да чакаш отплата.Животът ти никога няма да бъде същия.

My own creations ;)

Hope you like it....

Любовта е моя религия и вяра!

L.L.

Love letter 5-Voltaire

The Hague 1713
 I am a prisoner here in the name of the King;
they can take my life, but not the love that I feel for you. Yes, my adorable mistress, to-night I shall see you, if I had to put my head on the block to do it.For heaven's sake, do not speak to me in such disastrous terms as you write; you must live and be cautious; beware of Madame your mother as of your worst enemy. What do I say?
Beware of everybody; trust no one; keep yourself in readiness, as soon as the moon is visible; I shall leave the hotel incognito, take a carriage or a chaise, we shall drive like the wind to Sheveningen; I shall take paper and ink with me; we shall write our letters.If you love me, reassure yourself; and call all your strength and presence of mind to your aid; do not let your mother notice anything, try to have your pictures, and be assured that the menace of the greatest tortures will not prevent me to serve you. No, nothing has the power to part me from you; our love is based upon virtue, and will last as long as our lives. Adieu, there is nothing that I will not brave for your sake; you deserve much more than that. Adieu, my dear heart!

Arout
(Voltaire)

Love letter 4 - Valentine

 Love letter 4-Edgar Allen Poe

For her this rhyme is penned, whose luminous eyes,
Brightly expressive as the twins of Leda,
Shall find her own sweet name, that nestling lies
Upon the page, enwrapped from every reader.
Search narrowly the lines! they hold a treasure
Devine-a talisman-an amulet
That must be worn at heart. Search well the measure-
The words- the syllables! Do not forget
The trivialest point, or you may lose your labor
And yet there is in this no Gordian knot
Which one might not undo without a sabre,
If one could merely comprehend the plot.
Enwritten upon the leaf where now are peering
Eyes scintillating soul, there lie perdus
Three eloquent words oft uttered in the hearing
Of poets, by poets- as the name is a poet's, too,
Its letters, although naturally lying
Like the knight Pinto-Mendez Ferdinando-
Still form a synonym for Truth - Cease trying!
You will not read the riddle, though you do the
best you can do.

Untouched

 Някои  непроменливи величини

Някои неща не се променят никога.Спомням си първия момент, когато видях Никола.Когато се фокусираш над нещата точно пред теб, често ослепяваш за възможностите.Бях в дупката.Бях в дупката на невъзможната и насилена любов, когато се появи Никола.Нямам ясен спомен точно как изглеждаше, защото първата ни среща беше толкова отдавна, сякаш той е бил цял живот до мен.Разбира се, че беше бляскав.Лъщеше направо.Сигурно още тогава несъзнателно съм се запитала защо точно мен си избира.Не беше лъскаво нито мястото, нито времето, нито пък аз бях лъскава.Но имаше нещо в очите му, което колкото будеше съмнения, толкова и успокояваше; което разаряваше и смиряваше; той се превърна в отрова и лекарство, в змията, която винаги хапе с лечебна цел.Приказките са ни научили да очакваме една такава голяма разтърсваща любов, по-голяма дори от самия свят,която да ни променя, да ни успокоява,да ни подлудява, без която да не можем да дишаме.За жалост, пепеляшките заживяват щастливо омъжени, но обикновените жени .....животът на днешните пепеляшки е терзания дали принцът ще я целуне и ще го направи ли навреме, дали няма да му звънне телефонът по време на вечеря и пепеляшката да остане сама в местната кръчма, дали някога не принцът ще я събуди, а тя ще се събуди до него, дали някога на мястото на обувката, ще има диамантен пръстен.Или пръстен с диаманти.

Шумът на колата му ме изкара от приказния свят.За сетен път го видях в цялата му прелест, усмихнат, но сериозен, внушителен, но не голям, обичан, но не и обичащ.И стоях в дългата си рокля,непоклатима и гледах този мъж на любовта и на терзанията ми как се приближава по пътеката.

-Липсваше ми.-Той си остави ключовете на масата и седна до мен.Усмихнах се лекичко.Не очаквах целувка, дори след всички тези години се радвах само на измамните му думи.

-Затова ли не ми се обаждаш,скъпи, за да ти залипсвам?

-Знаеш защо.Всичко е лудница.Не исках да те лъжа....

-Знам,разбира се.-Смиреността не е силната ми страна,затова леко сложих ръка на рамото му и допрях устните си до дясната му буза.Усетих парфюма му и кожата му и целият яд в мен се изпари на секундата.Но като голямото и разумно момиче, което той ме направи, се дръпнах навреме, преди да се упоя от любовта си.

-Сърдита ли си ми?

-Разбира се, че не.С времето се научих да нямам очаквания.

-За какво си мислеше?

-Кога?Сега ли?-окуражителният му поглед дори не предполагаше за предстоящата буря.-За приказките.

-Да ти разкажа ли една довечера?-той се наведе към мен.

-Няма да остана довечера, любов моя.

Имах усещането, че за миг ще му приседне.И не, не от любов, не от нещастие заради евентуалната ми липса, а от изненада.Той се облегна назад на дървения стол и погледна право пред себе си.Цялото му същество усещаше, че нещо в мен се бунтува, че крилата ми са се измъкнали от златната му клетка.Аз знаех, че той не ме затвори в нея нарочно.Но непредумишлените престъпления са все пак грях.

Разделяхме се.Разделяхме се много пъти.Но някак си никога не скъсахме връзката.Разбира се, че имахме нашите хубави мигове.Спомням си какво е чувството да се събудя до него, да му направя кафе, да поискам да му сготвя( първата стъпка към оплитането в една любовна история е за една мразеща готвенето жена да направи кекс на мъжа), да го изпратя;спомням си първия и единствен път, когато ме нарече жена ми, спомням си нощите с него,разговорите.Всъщност си спомням всеки един миг с него.Просто съм го заровила дълбоко, за да си спестя болката от всичко изгубено.Не знам нито кога,нито как се изгуби.Първата ни раздяла беше най-ужасната.Първото му заминаване буквално ме боля.Непрестанно гледах колко е часа в Дубай и чаках заветната неделя, в която той се прибра.По-късно разбрах, че и той е правил същото, но тогава вече беше твърде късно.Бяхме го изгубили.

-Защо?

-Имам среща с другия любовник.-имах нужда да спечеля още мъничко време в тази приказка.Бях си облякла роклята.

-Не бъди дете, моля те.А аз не ще да бъда твой любовник.

-Отдавна вече не съм дете.-Казах го с неприсъщия ми яд.Същият, който ме обземаше при всяка неосъществена среща, при всяко пропуснато обаждане, при всички вечери сама.-Защото боли.

-Много ли?

-Повече.

Мамка му на Никола.Дори в това не ме оставяше да си излея болката.Бях намислила какво да му кажа, а въпросите му....бяха въпросите на човека, който знае за какво става дума.Той нямаше да се ядоса, нямаше да вика, нямаше дори да трепне.И нямаше да ме спре.А някъде дълбоко в себе си, в онова себе си на влюбеното момиче, аз се надявах да стане, да ме последва и също като в приказките поне веднъж той да ме догони.Да ме целуне.И аз да му се дам.Обикновена героиня си останах.

Преди участвах в един друг театър.Бях жената.Да, бяхме сами.Бяхме сами в любовния ми (моя си!) апартамент.Аз не познавах семейството му, не познавах приятелите му.Но бях жената.Бях целуваната и пожеланата.Бях тази, на която се обаждаше винаги, без извинения, без изключения.Бях неговата жена, на която той се възхищаваше.Не че после не ме подкрепяше, не че престана да бъде човекът, на който звъня през нощта със сълзите, не че ме остави сама.Но вече не беше същото.В началото имах чувството, че умирам.Имах усещането, че светът ми спира без него, че не мога да дишам, че не мога да се смея.По-късно свикнах.Изкарвах си добре, понякога дори бях щастлива без Ники.Не беше същото, разбира се, че не беше.Но пък няма две еднакви любови, нали.

-Мислех, че ще бъде различно.Вярвах, че мога. Но не мога,скъпи.Имам усещането за загуба всеки път и...

-Не си ли щастлива?-той ме прекъсна.

-Разбира се,че съм.Харесва ми съществуването ни в едно безметежно пространство,срещите ни, харесвам приказките ни.Всеки път, щом звънне телефонът се надявам да си ти.Надявам се да те видя, всеки път, щом погледна към прозореца.Но искам да мога да звънна.Искам да мога да те обичам.Искам да ме обичаш.

-Казвал съм го хиляди пъти.

-Думите вече не стигат.Знам, че са истина.Но вече.....когато всичко това се промени, а,  любими, никога нищо не остава същото завинаги, когато това се промени, ти ще продължиш напред.Защото това си ти.Аз съм отражение.Този живот е твоя и аз съм щастлива за теб, че умееш да бъдеш такъв.Но когато ти продължиш напред, аз ще остана тук сама.Без теб.

-Никога няма да бъдеш без мен.Може би не точно така, както сега....

-Никога няма да бъда и с теб.Не прави уговорки, моля те.Знам значението на „може би”.

Беше вероятно това мълчание, в което аз трябваше да си тръгна.Трябваше да взема ключовете и да замина, да не поглеждам назад, да го оставя.Стоях като вцепенена и дори не исках да го погледна.Не исках, защото знаех, че ще последва шега, усмивка, приятелско изпращане до колата.Знаех, че ще звънне довечера и сякаш нищо не е било,ще си говорим за лека нощ.Ще си разказваме приказки.

-Не знам какво да ти кажа.-Не беше шега.За пръв път той беше сериозен.-Не знам какво да ти кажа, за да останеш.

-Не ми казвай нищо.-погледнах го.Беше края.И понеже и двамата го знаехме, аз поседях още малко в дългата си рокля, подържах ръката му, прегърнах го.И е странно, когато прегръщаш някого и знаеш, че е за последно.Знаеш. че когато го пуснеш, когато вече моята буза не е опряна в неговата,когато не усещам вече рамото му до моето, вече никога няма да ти се случи.Предпочитам внезапната смърт.

Не го погледнах.Когато пуснах ръката му, не исках да го виждам.Исках в мен да остане Никола, който ми разказва за живота си с трима китайци в една стая, за самотата, за любовта и за годежа, за обичта му към мен,а не Ники, който се сбогува.Нямаше значение, защото в този момент аз доброволно си тръгвах от приказката.Станах, взех си ключовете и се обърнах.Нямаше целувка за сбогуване, защото беше излишна.

                                                              ***********

Мислех си, че като порастваме става по-лесно.Мислех си, че спира да боли толкова много.Докато си тръгвах от моята любов, в мен имаше едно голямо нищо.Едното голямо нищо ме беше превзело.И някъде дълбоко до него стоеше надеждичка.Надеждата, че един ден, някога, той ще бъде друг.Че ще ме обича без страх, че аз отново ще стоя до него, че всичката болка, която аз причиних, той ще излекува.Че приказката не е свършила, а просто авторът е в криза.Че след онзи ден не идва задната корица на книгата, а нова бяла страница.Но големите момичета не плачат.Пепеляшките  изплакваме сълзите си като малки.

Love letter 3 -Dedicated

Love letter 3
  
John Keats

Postmark: Newport, July 3, 1819

Shanklin, Isle of Wight, Thursday

My dearest Lady — I am glad I had not an opportunity of sending off a Letter which I wrote for you on Tuesday night—'twas too much like one out of Rousseau's Heloise. I am more reasonable this morning. The morning is the only proper time for me to write to a beautiful Girl whom I love so much: for at night, when the lonely day has closed, and the lonely, silent, unmusical Chamber is waiting to receive me as into a Sepulchre, then believe me my passion gets entirely the sway, then I would not have you see those Rhapsodies which I once thought it impossible I should ever give way to, and which I have often laughed at in another, for fear you should [think me] either too unhappy or perhaps a little mad. 
Coast if the remembrance of you did not weigh so upon me I have never known any unalloy'd Happiness for many days together: the death or sickness of some one has always spoilt my hours—and now when none such troubles oppress me, it is you must confess very hard that another sort of pain should haunt me.
Ask yourself my love whether you are not very cruel to have so entrammelled me, so destroyed my freedom. Will you confess this in the Letter you must write immediately, and do all you can to console me in it—make it rich as a draught of poppies to intoxicate me—write the softest words and kiss them that I may at least touch my lips where yours have been. For myself I know not how to express my devotion to so fair a form: I want a brighter word than bright, a fairer word than fair. I almost wish we were butterflies and liv'd but three summer days—three such days with you I could fill with more delight than fifty common years could ever contain. But however selfish I may feel, I am sure I could never act selfishly: as I told you a day or two before I left Hampstead, I will never return to London if my Fate does not turn up Pam or at least a Court-card. Though I could centre my Happiness in you, I cannot expect to engross your heart so entirely—indeed if I thought you felt as much for me as I do for you at this moment I do not think I could restrain myself from seeing you again tomorrow for the delight of one embrace.
But no—I must live upon hope and Chance. In case of the worst that can happen, I shall still love you—but what hatred shall I have for another!

Some lines I read the other day are continually ringing a peal in my ears:

To see those eyes I prize above mine own
Dart favors on another—
And those sweet lips (yielding immortal nectar)
Be gently press'd by any but myself—
Think, think Francesca, what a cursed thing
It were beyond expression!

J.

Do write immediately. There is no Post from this Place, so you must address Post Office, Newport, Isle of Wight. I know before night I shall curse myself for having sent you so cold a Letter; yet it is better to do it as much in my senses as possible. Be as kind as the distance will permit to your

Present my Compliments to your mother, my love to Margaret and best remembrances to your Brother—if you please so. 

P.S. From me- today's letter is kind of special for me.I dedicate it to this wonderful boy who made me laugh so much last night, and who as a modern Prince Charming fitted ....my shoe :):)
For those of you who are interested in watching a beautiful movie on Sunday-the movie about this love, John Keats and his beloved is called "Bright star"

Ще си играем на любов

Ще си играем на любов

Ще си играем на любов
и ти ще ме целуваш,
с ръце-същински благослов,
ще си играем на любов,
а аз ще те ревнувам.

В играта на любов аз не печеля.
Любовнико на вятъра,ревнувам те от нея.
Сълзите, щом си тръгваш,
не бих ги споделила,
ако не знаех, мили,
че във играта на любов и ние сме фалшиви.

Фалшиво е, когато моля те: "Иди си!",
а после лягам
и ме обземат тежки мисли.
Тежи ли ми делбата?
Като че не, любими.
Нали такава е играта?

Кажи ми само, че ме искаш.
Кажи им, че съм твоя.
В играта на любов,
аз не желая да говоря.

Така ще си играем на любов
и тихо ти ще ме целуваш.
Ще си играем на любов
да те накарам...да се влюбиш.

Сърцето няма нужда от слуги

Сърцето няма нужда от слуги.То само си сервира и вино, и отрова.

 

 В други моменти бих си помислила защо  е първо виното, а после е отровата.Дали първо пием, за да се упоим и да не чувстваме отравянето?Или пием за последно?Но тези варианти ми се струват някак твърде в стил "Ромео и Жулиета", твърде извън нашето време и извън нашия свят.

В друг вариант можем да се замислим за една известна сентенция -както твърди една позната, пияниците са си измислили оправдание дори под формата на поговорка- "Във виното е истината."Доста страстни търсачи на тази истина познавам, но някак всички те живеят в една сложноизградена самозаблуда.Единствената истина , на която виното може да ни научи, е къде точно има хубава шкембе чорба.

А после-сами ли си сервираме и виното, и отровата?И защо неизменно винаги смесваме?Не можем ли само вино или само отрова?Не, не можем.Винаги трябва да има и от двете.На рамената ни няма два ангела, а ангел и дявол; има добро и лошо, черно и бяло, красота и смърт(едно от най-красивите растения-БелаДонна е смъртоносна отрова!).Виното върви с отровата.Както е казал поета: "Всеки друм става тесен за двама, всяка радост е бременна с мъка.Нека никога срещи да няма, за да няма след тях и разлъка!" /П.Пенев/

  Но всичко това бих си помислила в други моменти.Когато виното вече ме е отпуснало, а отровата започва бавно да се процежда във вените ми.Но днес не е такъв ден.Макар да е ден на разлъка, не е време за мъка.Сърцето ми, което винаги си сервира само, сега само понася горчилата на дъното на бъчвата.Горчивия хап е по-добре да изпиеш сам.Наздраве и до дъно!!!

А после е време да заспивам.Защото аз вярвам в слънцето дори когато не свети.Вярвам в любовта дори когато не я усещам.Вярвам в Бог дори когато той мълчи.И знам, че утрото е по-мъдро от вечерта.И сутрин не се пие вино....