Малко поезия и малко рисунки....

                 

















Ти ме гледаш тъй влюбено-нежно,
ти говориш тъй топло и предано.
Вън завива виелица снежна.
Аз те слушам, далеко загледана.

Лъхат леки и странни парфюми
от цветята, над мене надвесени,
и напомнят самички, без думи,                           
ча са вчера от тебе донесени.

Ти така всеотдайно си верен,
ти си мой неотменно и всякога -
и прости моя смях преднамерен,
мойто женско лукавство понякога.

Че и аз като тебе обичам -
безнадеждно и смъртно увлечена,
и често напразно заричам
да не ида на среща уречена.

Но когато зачуя, че идеш,
сякаш рязко, внезапно събудена,
там, от другия вход, без да видиш,
аз избягвам - смутена, зачудена.

И отивам при него покорна,
сякаш в тъмна хипноза омаяна.
И се връщам разбита и морна,
унизена и горко разкаяна...

Той ме целува също като теб.
И също като теб ме изненадва.
Превзема ме натрапникът проклет,на пръсти в мислите ми се прокрадва.

Напразно пожелавам да мълчи,
щом шепотът му в мене се оттича.
А погледът му сив-какви очи!
Желая го-какво,че не обичам.

Да.Той целува като теб,уви.
И също като тебе ме прегръща.
Но нека да го имам до зори!
А после искам да не се завръща...










Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."
Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи...
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -
право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...
Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

Вечер иде, сън не иде
цело село опустело,
вятър вие по вратата,
пита: "Де ти е момата?".
Я стояло в соба тъмна,
яз не смея да отвърна...
Ветре, сам съм, либе тръгна,
либе веке е далеко...Ветре, ветре, немой пита,
де ми е момата,
славей от вратца излита
щом ръка не знай насита... Утро иде, сън не иде
цело село веке стана,
от сърце ми тежка песна,
за то, що съм много грешен...
Како да пришпоря коня,
како либе да догоня,
помежду ни бездна-огън,
помежду ни девет люти бури...

Не ми пиши...
Когато съм готов
да те чета,
ще си отдавна минало...
... или отдавна бъдеще.
И може
и планетите да са изстинали,
и пътищата - смръзнати от гняв,
и огънят, забравил да целува,
да е посял една секунда страх,
от който -
прималели -
се сънуваме.
Не ми оставяй празни светове
не искам да се вграждам в силуети
не искам да съм с ледени ръце
когато те обесвам - да ми светиш
да ме проклинаш - с гаснещи очи,
да се протягаш - с пръсти да ме стигнеш,
да ме раниш,
а после вдъхновено
от кръв да свириш чужди петолиния...
Не ми пиши...
Аз вече съм те чел
когато се събуждах с празни утрини
когато беше тъжно,
и доверието
висеше на стената до пропукване
и се изронваше
без капка страст,
а аз безстрастно хвърлях си очите
да го сглобявам
в приказки за щастие -
и после без очи те виждах влюбено...
Не ми пиши...
Аз вече съм слепец
и колкото незримото лекува,
съм излекуван.
Истински лъжец,
повярвал,
че любов е да си струва...

  

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.