Иван Ласкин е казал: "Всеки, който обича, е длъжен да сподели съдбата на тези, които обича.Да се изповяда пред тях и да бъде предаден от тях."
Това е една прекрасна мисъл.Но невярна.Обичта не може да бъде обвързана с дълга.Дългът е преграда, дългът е пречка и спирка.А истинската обич не може никога да бъде спряна.
Напоследък все повече се замислям за начина, по който любовта се възприема и се възпитава.
От деца ни учат да обичаме семейството си, да ги ценим и да ги уважаваме.Тези три принципа на модела ни за щастливо семейство са прекрасни и безценни, но трудно приложими.Първо, някак те задължават децата в една безусловна любов и почит, но как можеш да обичаш някой друг, ако първо не обичаш себе си?Но за изграждането на любов и уважение към самия теб в повечето семейство не се говори.В моето със сигурност.Трябваше много дълго да бъда в позиция на гняв и разочарование, да чувствам, че аз някак не пасвам в картината на своя дом, докато разбера, че аз не обичам себе си.Причините бяха многобройни- едно младо семейство може да даде най-доброто от себе си да отгледа детето си, но едни емоционално непораснали и несигурни родители никога не могат да изградят у него емоционалната компетентност.
Сигурна съм, че всички се чувстват така понякога.Колкото повече се замислиш над този въпрос, толкова повече откриваш покрай себе си емоционално некомпетентни хора.Както деца, така и възрастни.Обграждаш се с нещастни ,наранени хора, които не се обичат, защото, когато не обичаш себе си , не можеш да предложиш любовта си на другите.Затова и обкръжението ни често прелива от много несигурни хора, а цялата ни комуникация е едно безкрайно споделяне на мъката и болката на любимите ми хора.
В едно такова нездраво обкръжение, чувстваш едно безкрайно разочарование.Една неспирна тъга, която ти пречи да се зарадваш на каквото и да е; нищо не те вълнуваше, нищо не те ме кара да се усмихваш истински-вярваш, че за теб не предстои нищо добро.Аз не вярвах, че има Бог и че той бди над мен.Защото нямах причина да вярвам в обратното.
Колкото повече време минаваше и аз заживявах с осъзнаването на тази ситуация, виждах, че хората не умеят да общуват.Аз не умеех да казвам какво искам и оставях другите да направляват действията ми.Но дори по-лошото беше, че другите не знаеха или не можеха да изразят желанията си и ние всички бяхме носени по течението.А кой ръководеше течението беше неясно, но пък и никой не се запитваше.
На върха на тази пирамида от неясноти и неразбирателства, разбира се, стоеше любовта.Във времето ми се проясни един неоспорим факт- каквито и проблеми да има човек; каквото и да е преживял, единственото нещо, което трогва е любовта.Факт е, че дори бежанци, преживели глад, война, мъчения и смърт, преживяват тези травми по-лесно от любовните разочарования.Защото именно Любовта е нашата първа, изконна потребност.Когато не можеш да се обичаш сам, често, когато това е неосъзнато, търсиш любов в другите.Аз я търсих в различни мъже,търсих я непрестанно.И както обикновено се случва, я открих в един мъж, по-незрял и необичащ себе си дори и от мен.И дълго се надявах и се молех той да ме обикне, както аз него.Да ме обгърне с нежността и топлината си, да ме допусне до себе си.Това ми желание бе толкова всепоглъщащо, че не можех да се концентрирам върху каквото и да е друго.Позволявах му да ме тъпче с финес, да ми подава само капчици любов, когато аз разбирах, че в него има цял океан.Тъпчех себе си сама, убеждавах, че той е човека и не желаех дори да отворя сърцето си за друга любов.Макар да отварях живота си за други мъже.Разбира се, без успех.
Така, моята нелюбов към себе си ме отведе съвсем на дъното.Аз искрено вярвах, че нямам семейство, че за мен няма любов и виждах целия живот като една безкрайна, неравностойна борба.Защото каквото и да направех, светът винаги измисляше едно ново изпитание и една нова болка, която да трябва да изживея.Дразнех се на чуждото щастие, бях гневна на всички, които тогава се опитваха да ми помогнат.А после ме обземаше чувство на вина, че не можех аз да участвам равностойно в техния живот, защото той беше подчинен на любовта, а във мен Любов нямаше.Излишно е да споделям повече подробности, защото съм сигурна, че в такава ситуация се чувстват много други хора, а детайлите са просто различно стечение на обстоятелствата.
В главата ми често изкача една мисъл.Не си спомням дали съм я чула или прочела, но някак не съм я забравила."В момента на най-голямото си отчаяние, аз открих своята най-голяма радост."
Когато си на дъното, истина е, че имаш единствено две възможности.Да затвориш очи, обгърнат от мрак и тъга,или да погледнеш нагоре.
Безкрайно съм далеч от идеята, че на един тъжен човек можеш да дадеш съвет, защото знам, че това не е възможно.Знам, че позитивните мисли и промяната на идеите са невъзможни, когато душата ти страда.Когато не виждаш причина за нещата, които правиш, няма начин просто изведнъж да се почувстваш по-добре.
За мен истинската причина беше да видя себе си в очите на другите.Случайно прочетох пожелания, които някой хора са ми написали за рождения ми ден.Изведнъж в пожеланията им разбрах, че когато аз съм била на дъното и съм вярвала, че никой никога няма да ме обича, те са виждали в мен красота и радост.
Това, което носим в себе си, не може никога да ни бъде отнето.Когато чувстваме, че душата ни я няма, то ние просто сме я забравили.Но тя никога не ни забравя.В моментите на най-голямо отчаяние, е нужно просто да се погледнем през очите на другите.Потърсили себе си, веднъж можем да поемем по пътя на Любовта.А както е казал Хемингуей, началото е половината работа.
Търсенето на Любов ни променя.Който е тръгнал да търси любов, съзрява по пътя.В мига, в който тръгнеш да търсиш любов, се променяш отвътре и отвън.А промяната е единственото нещо, способно да ни излекува, когато страдаме.
Не е лесно да приемеш, че хората си тръгват.Че не са такива, каквито искаме да бъдат.Че понякога, тези, които обичаме, не могат да ни накарат да се чувстваме ценени и обичани.Но живота става по-хубав единствено когато разберем, че ние притежаваме себе си изцяло и напълно и избора с кого да споделим този миг.Трудно е да бъдеш различен.Трудно е да се отстояваш.Трудно е да потърсиш любовта.И в едно такова пътуване, аз се надявам само да си заслужава.
