Нощни приказки

                                    Познавам те от друг живот

Д.П.

Не знам кога, къде и как,

но съм те срещала преди.

Не зная имена,

не са ми нужни.

Когато всички думи са излишни,

и всички хора са ми чужди;

когато съм ядосана,

а ти си мил;

когато сякаш си ми безразличен,

а в следващия миг се ужасявам,

че може да те няма,

тогава знам, че те познавам.

Лежиш до мен, а аз мълча,

съвсем безсилна,

и едновременно се моля,

плача и се смея,

и всички чувства за едно,

и ти си най-виновен.

Лежиш до мен и слушаш,

детинския ми смях,

яда ми на жена

и нескопосаните ми признания.

Заспиваш тихо , неусетно,

и ме притискаш все по-силно

към сърцето си.

Заспивам кротко,

отпусната в ръцете ти

и времето, жената и семейството

изчезват.

Познавам те от друг живот.

И там те притежавам.

Но в този, аз съм просто втората любов.

Макар да знам, че ме познаваш.

Поискай ме!!!

"Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада, тогава по-добре ще е за вас да покриете голотата си и да слезнете от хармана на любовта в свят, който не познава сезони и в който ще се смеете, но не от сърце, и ще ридаете, но не от дън душа.
Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.
Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят. Защото на любовта и стига любовта.

Любовта няма друго желание, освен да се изпълни.
Но ако вие любите и храните желания, нека бъдат тези:
да се стопите и да се леете като поток, запял звънката си песен на нощта;
да познаете болката на твърде много нежност;
да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;
и да кървите драговолно, с радост;
да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;
да почивате по пладне в размишления за любовната нега;
вечер да се връщате у дома си, пълни с благодарност;
и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си."

Untouched

 Някои  непроменливи величини

Някои неща не се променят никога.Спомням си първия момент, когато видях Никола.Когато се фокусираш над нещата точно пред теб, често ослепяваш за възможностите.Бях в дупката.Бях в дупката на невъзможната и насилена любов, когато се появи Никола.Нямам ясен спомен точно как изглеждаше, защото първата ни среща беше толкова отдавна, сякаш той е бил цял живот до мен.Разбира се, че беше бляскав.Лъщеше направо.Сигурно още тогава несъзнателно съм се запитала защо точно мен си избира.Не беше лъскаво нито мястото, нито времето, нито пък аз бях лъскава.Но имаше нещо в очите му, което колкото будеше съмнения, толкова и успокояваше; което разаряваше и смиряваше; той се превърна в отрова и лекарство, в змията, която винаги хапе с лечебна цел.Приказките са ни научили да очакваме една такава голяма разтърсваща любов, по-голяма дори от самия свят,която да ни променя, да ни успокоява,да ни подлудява, без която да не можем да дишаме.За жалост, пепеляшките заживяват щастливо омъжени, но обикновените жени .....животът на днешните пепеляшки е терзания дали принцът ще я целуне и ще го направи ли навреме, дали няма да му звънне телефонът по време на вечеря и пепеляшката да остане сама в местната кръчма, дали някога не принцът ще я събуди, а тя ще се събуди до него, дали някога на мястото на обувката, ще има диамантен пръстен.Или пръстен с диаманти.

Шумът на колата му ме изкара от приказния свят.За сетен път го видях в цялата му прелест, усмихнат, но сериозен, внушителен, но не голям, обичан, но не и обичащ.И стоях в дългата си рокля,непоклатима и гледах този мъж на любовта и на терзанията ми как се приближава по пътеката.

-Липсваше ми.-Той си остави ключовете на масата и седна до мен.Усмихнах се лекичко.Не очаквах целувка, дори след всички тези години се радвах само на измамните му думи.

-Затова ли не ми се обаждаш,скъпи, за да ти залипсвам?

-Знаеш защо.Всичко е лудница.Не исках да те лъжа....

-Знам,разбира се.-Смиреността не е силната ми страна,затова леко сложих ръка на рамото му и допрях устните си до дясната му буза.Усетих парфюма му и кожата му и целият яд в мен се изпари на секундата.Но като голямото и разумно момиче, което той ме направи, се дръпнах навреме, преди да се упоя от любовта си.

-Сърдита ли си ми?

-Разбира се, че не.С времето се научих да нямам очаквания.

-За какво си мислеше?

-Кога?Сега ли?-окуражителният му поглед дори не предполагаше за предстоящата буря.-За приказките.

-Да ти разкажа ли една довечера?-той се наведе към мен.

-Няма да остана довечера, любов моя.

Имах усещането, че за миг ще му приседне.И не, не от любов, не от нещастие заради евентуалната ми липса, а от изненада.Той се облегна назад на дървения стол и погледна право пред себе си.Цялото му същество усещаше, че нещо в мен се бунтува, че крилата ми са се измъкнали от златната му клетка.Аз знаех, че той не ме затвори в нея нарочно.Но непредумишлените престъпления са все пак грях.

Разделяхме се.Разделяхме се много пъти.Но някак си никога не скъсахме връзката.Разбира се, че имахме нашите хубави мигове.Спомням си какво е чувството да се събудя до него, да му направя кафе, да поискам да му сготвя( първата стъпка към оплитането в една любовна история е за една мразеща готвенето жена да направи кекс на мъжа), да го изпратя;спомням си първия и единствен път, когато ме нарече жена ми, спомням си нощите с него,разговорите.Всъщност си спомням всеки един миг с него.Просто съм го заровила дълбоко, за да си спестя болката от всичко изгубено.Не знам нито кога,нито как се изгуби.Първата ни раздяла беше най-ужасната.Първото му заминаване буквално ме боля.Непрестанно гледах колко е часа в Дубай и чаках заветната неделя, в която той се прибра.По-късно разбрах, че и той е правил същото, но тогава вече беше твърде късно.Бяхме го изгубили.

-Защо?

-Имам среща с другия любовник.-имах нужда да спечеля още мъничко време в тази приказка.Бях си облякла роклята.

-Не бъди дете, моля те.А аз не ще да бъда твой любовник.

-Отдавна вече не съм дете.-Казах го с неприсъщия ми яд.Същият, който ме обземаше при всяка неосъществена среща, при всяко пропуснато обаждане, при всички вечери сама.-Защото боли.

-Много ли?

-Повече.

Мамка му на Никола.Дори в това не ме оставяше да си излея болката.Бях намислила какво да му кажа, а въпросите му....бяха въпросите на човека, който знае за какво става дума.Той нямаше да се ядоса, нямаше да вика, нямаше дори да трепне.И нямаше да ме спре.А някъде дълбоко в себе си, в онова себе си на влюбеното момиче, аз се надявах да стане, да ме последва и също като в приказките поне веднъж той да ме догони.Да ме целуне.И аз да му се дам.Обикновена героиня си останах.

Преди участвах в един друг театър.Бях жената.Да, бяхме сами.Бяхме сами в любовния ми (моя си!) апартамент.Аз не познавах семейството му, не познавах приятелите му.Но бях жената.Бях целуваната и пожеланата.Бях тази, на която се обаждаше винаги, без извинения, без изключения.Бях неговата жена, на която той се възхищаваше.Не че после не ме подкрепяше, не че престана да бъде човекът, на който звъня през нощта със сълзите, не че ме остави сама.Но вече не беше същото.В началото имах чувството, че умирам.Имах усещането, че светът ми спира без него, че не мога да дишам, че не мога да се смея.По-късно свикнах.Изкарвах си добре, понякога дори бях щастлива без Ники.Не беше същото, разбира се, че не беше.Но пък няма две еднакви любови, нали.

-Мислех, че ще бъде различно.Вярвах, че мога. Но не мога,скъпи.Имам усещането за загуба всеки път и...

-Не си ли щастлива?-той ме прекъсна.

-Разбира се,че съм.Харесва ми съществуването ни в едно безметежно пространство,срещите ни, харесвам приказките ни.Всеки път, щом звънне телефонът се надявам да си ти.Надявам се да те видя, всеки път, щом погледна към прозореца.Но искам да мога да звънна.Искам да мога да те обичам.Искам да ме обичаш.

-Казвал съм го хиляди пъти.

-Думите вече не стигат.Знам, че са истина.Но вече.....когато всичко това се промени, а,  любими, никога нищо не остава същото завинаги, когато това се промени, ти ще продължиш напред.Защото това си ти.Аз съм отражение.Този живот е твоя и аз съм щастлива за теб, че умееш да бъдеш такъв.Но когато ти продължиш напред, аз ще остана тук сама.Без теб.

-Никога няма да бъдеш без мен.Може би не точно така, както сега....

-Никога няма да бъда и с теб.Не прави уговорки, моля те.Знам значението на „може би”.

Беше вероятно това мълчание, в което аз трябваше да си тръгна.Трябваше да взема ключовете и да замина, да не поглеждам назад, да го оставя.Стоях като вцепенена и дори не исках да го погледна.Не исках, защото знаех, че ще последва шега, усмивка, приятелско изпращане до колата.Знаех, че ще звънне довечера и сякаш нищо не е било,ще си говорим за лека нощ.Ще си разказваме приказки.

-Не знам какво да ти кажа.-Не беше шега.За пръв път той беше сериозен.-Не знам какво да ти кажа, за да останеш.

-Не ми казвай нищо.-погледнах го.Беше края.И понеже и двамата го знаехме, аз поседях още малко в дългата си рокля, подържах ръката му, прегърнах го.И е странно, когато прегръщаш някого и знаеш, че е за последно.Знаеш. че когато го пуснеш, когато вече моята буза не е опряна в неговата,когато не усещам вече рамото му до моето, вече никога няма да ти се случи.Предпочитам внезапната смърт.

Не го погледнах.Когато пуснах ръката му, не исках да го виждам.Исках в мен да остане Никола, който ми разказва за живота си с трима китайци в една стая, за самотата, за любовта и за годежа, за обичта му към мен,а не Ники, който се сбогува.Нямаше значение, защото в този момент аз доброволно си тръгвах от приказката.Станах, взех си ключовете и се обърнах.Нямаше целувка за сбогуване, защото беше излишна.

                                                              ***********

Мислех си, че като порастваме става по-лесно.Мислех си, че спира да боли толкова много.Докато си тръгвах от моята любов, в мен имаше едно голямо нищо.Едното голямо нищо ме беше превзело.И някъде дълбоко до него стоеше надеждичка.Надеждата, че един ден, някога, той ще бъде друг.Че ще ме обича без страх, че аз отново ще стоя до него, че всичката болка, която аз причиних, той ще излекува.Че приказката не е свършила, а просто авторът е в криза.Че след онзи ден не идва задната корица на книгата, а нова бяла страница.Но големите момичета не плачат.Пепеляшките  изплакваме сълзите си като малки.

"Любов"- Елиф Шафак или една различна мисъл...

  В последните три дни чета една книга.Авторката е туркиня-Елиф Шафак и колкото и да ми е интересна съдбата й, то книгата и се оказа два пъти по-интересна.За първи път от много време насам ми се иска буквално да не спирам да чета."Любов" не е обикновена история, всъщност не е дори една история.Тя е пряко свързана както с настоящето, така и с миналото.Както с Християнството,така и с Исляма.Но не е свързана с религията.Тя е книга за любовта, но не е любовен роман.Тя разказва една прастара история-за известният суфистки поет Руми и необикновената му дружба с един дервиш- Шамс от Тебриз.
   Руми е бил популярен религиозен водач във време на размирици, кръвопролития и смърт.Бил е почитан и обичан проповедник, пътеводител на много изтерзани от една "свещена война" хора-между тях имало християни, мюсюлмани, юдеи; араби, европейци, монголци.Но след съдбовната си среща с Шамс от Тебриз (в превдо Слънцето на вярата) животът му се променил напълно.Четиридесетте правила на Шамс (които също ще споделя) преобръщат мирогледа му изоснови.Кога, защо и как точно завършва историята можете да откриете и сами, но , за жалост, като повечето любовни истории, нейният край не е щастлив.
   Така или иначе, Руми приема суфизма, който е малко по-различно тълкувание на Корана от традиционното.Суфистите следват различни правила, разбирайки, че всички хора са равни, независимо от Шириата.Той се превръща е изключителен, вероятно най-известният в наши дни суфистки поет.
   Прииска ми се да ви напиша една наистина малка част от неговите стихове, защото мен лично книгата "Любов" и неговата история ме накараха изключително много да се замисля.Не зная защо.Може би не е случайност, че името на книгата на турски съвпада с английския глагол за "моля"-"ask".Книгата ме намери в едно състояние на духа, което не мога да обясня.Имах нужда от посока, от нов смисъл.За една нощ осъзнах, че човекът, на когото най-много вярвах, всъщност много дълго ме е лъгал.Болката от предателството не беше толкова голяма, колкото беше болезнено да осъзная, че аз бях изградила целия си свят около любовта си към него.И докато поемам на едно пътуване към любовта в себе си, си мисля за желанията и за молбите.И думите на Елиф Шафак ми показват една различна действителност.Макар да вярвам твърдо, че за любов не трябва да се моли никога и да знам, че тя може да се даде единствено доброволно, все пак  си мисля, че всеки има нужда от връщане към любовта и прошката, към себе си.Защото, според Руми, Любовта не може да се обясни, но именно тя обяснява всичко.И защото стиховете му си струват отделеното време :)


Любовта не си отпочива върху фундамент.
Тя е безбрежен океан,
без начало или край.
Представи си -
изтегнат океан,
понесъл се върху възглавница от древни тайни.
Всички души са потънали в него
и сега живеят там.
Една капка от този океан е надежда,
останалото е страх.
***

Главата ми се пръска
с радостта от неизвестното.
Сърцето ми се разстила с хиляди дипли.
Всяка клетка
разтваря крила -
и полита над света.
Всяка по отделно търси
безбройните лица на любовта ми.
***

Любовникът е винаги пиян от Любов.
Той е луд,
тя е свободна.
Той пее с наслада,
тя танцува в екстаз.
Хванати от собствените си мисли,
ние се тревожим за всичко.
Но опияним ли се веднъж от тази Любов
каквото трябва да стане, ще стане.
***



Любовта дойде
и заприлича на кръв в моето тяло.
Бързаше във вените ми и
обхождаше сърцето ми.
Навсякъде, където погледнех
виждах само едно нещо.
Името на любовта, изписано
върху крайниците ми,
върху лявата ми длан,
върху челото ми,
върху тила ми,
върху големия пръст на десния ми крак…
О, приятелю,
всичко, което виждаш в мен
е само обвивка,
останалото принадлежи на любовта.
***

Този свят не подхожда на Любовта ти.
Да съм далеч от теб
е смърт, която накрая ще отнесе душата ми.
Сърцето си – така прекрасно -
не бих изтъргувал и за сто хиляди души.
Твоята едничка усмивка го получава безплатно.