Един разказ, пряко провокиран от любовта.
"Perhaps we gaze too much and too often at our own reflections,
in the sense that we generally, if not solely, interact with people who think
like us, talk like us and are like us".- Елиф Шафак
Има стара източна традиция, в която жените в семейството закриват
одеялата с кадифе или ги закачат наобратно.Нашите прадеди са вярвали, че не е
здравословно за което и да е човешко същество, да се взира в собственото си
отражение твърде дълго.
И все пак в днес аз мога да видя изражението си на поне 10
места-вкъщи, в офиса, в метрото, в магазина,в интернет....Но не успявам да го
видя единствено в очите на другият.
Наскоро се влюбих в един мъж.Любовта ми се оказа едностранна и
несподелена,и волно или неволно аз бях разочарована.Но тъй като мъжът остана в
моето ежедневие, аз имах възможността да го наблюдавам все по-често и
често.Дълго се измъчвах и се питах защо остана този мъж, за който аз не съм
достатъчна,който никога и при никакви обстоятелства няма да се влюби в мен,
така както аз в него.
Дните минаваха, аз все така го срещах на различни места и с различни
хора, без да разбирам смисъла на тези срещи.
Първоначално потърсих урока си в тази случка.Понеже тя не ми е първата
подобна, скоро се заблудих , че съм го открила.”Аз имам напълно погрешен
подход!”, казах си.Понеже вярвам в искреността и в силата на думите, особено на
честните такива, аз не умея да скрия своето пристрастие.Дори да не го изричам,
моето желание за близост,любовта ми, сякаш се изписва на лицето ми, превзема ме
цялата, докато аз достигам един момент, в който не мога да спя, да мисля и да
говоря,без да съм изрекла на глас чувствата си.
Тогава защо неведнъж попаднах на мъже, които властват с тези чувстват?
Докато наблюдавах поредния властимащ, забелязах ,че в поведението му
има много неща, които не одобрявам.С течение на седмиците, той загуби
безусловното си очарование, свързано с професията му и всестранно развитата му
личност, с интелекта и маниерите му, и аз започнах да забелязвам различните
неща в поведението му.
Той говореше много, където и да отидем, той говореше много.Всички го
слушат, вперили поглед в него.”Какъв надувко”, мислех си.Но същевременно се
забавлявах с историите му.
Той винаги организираше нещата-концерт,театър, спорт, туризъм-винаги е
на линия.Аз едновременно се дразнех на непрестанната му социална активност, но и
се присъединявах към повечето му мероприятия.
За него нямаше непознати теми-този мъж караше мен, а и всички около
мен,да се чувстваме напълно невежи и некомпетентни.Каквото и да кажех, той вече
го знаеше.Но повечето неща, които той знаеше и разказваше, аз чувах за пръв
път.И все пак не спирах да го слушам.
Той бе потаен-аз рядко разбирах какво и с кого прави той.За него имаше
излизане с „едни приятели”,ходене в „един бар”, разговор с „една жена”.И всеки
път щом чуех някоя от тези реплики, се изяждах отвътре,защото не можех да
разбера как може човек да говори толкова много , а да казва толкова малко.
Един ден си говорех с моя приятелка и наставница, разказвах й за него,
а тя ме попита:”Добре,защо толкова много се тормозиш от тази история?”
А аз мигновено отвърнах:”Защото аз непрестанно съм в нея!Защо попадам
все в една и съща ситуация?Аз вече разбрах този урок!”
Цонка от своя страна замълча за миг, а после съвсем лежерно
отвърна:”Е, някои уроци трябва да прочетем повече от веднъж.”
„Е, добре,”-помислих си аз.”Прочетох го още веднъж.Сега ще продължа
напред.”
Но следващият ми урок все не идваше и не идваше.Аз бях обсебена от
мисълта за този мъж.Вършех ежедневните си задължения с досада и щом умът ми
останеше свободен дори за миг, там се появяваше той.На този етап ми стана ясно,
че това е нещо повече от несподелена любов или разбито сърце, имаше нещо , в
този човек, което ме тревожеше толкова много, че чак стомаха ми се свиваше.Не
можех да продължа напред, защото непрестанно усещах, че зад мен има нещо
недовършено.Осъзнавах, че вече не искам да ме обича, но жадувам да прекарвам
време с него,защото усещах, че той трябва да ми каже или покаже нещо.
С това усещане измина половин година.
Един ден аз говорех с близка приятелка и докато й разказвах за
поредната си среща с него, в която той, разбира се, се държа безобразно.И точно
докато цветно обяснявах точно колко много е говорил и развивах теория, че той
просто обича да слуша собствения си глас, Алекс ми каза:”Ти просто привличаш
всичките луди мъже.”Засмяхме се на думите й.
Но когато се прибрах те започнаха да се завръщат в съзнанието ми.
Аз бях точно като него!
Тази мисъл дойде при мен изведнъж, неканена и определено нежелана.Но
когато помислих над нея, разбрах, че тя е напълно вярна.
От дете не млъквах никога.Говорех и когато ме питат и когато не ме,
умеех да разказвам увлекателно истории, особено лични такива, забавлявах
близките и приятелите си с мислите си и твърде често много хора ме слушаха.
Аз бях абсолютният организатор-непрестанно ми се раждат идеи къде да
отидем и какво да направим,бях готова да търся, разпитвам, убеждавам, дори да
се скарам с някого в името на доброто,задружно прекарване.
Аз имах мнение по всички въпроси.Действително в паметта ми имаше всякакви
потребни и непотребни знания и когато се опитах да се спомня за спор или
разговор, в който да не съм заела позиция, не можах да си спомня такава
случка.Всъщност се улових, че често добавям своето мнение или знание дори когато
говори някой друг.
И точно докато
разсъждавах над тези притеснителни прилики , ми се обади майка ми по
телефона.След минути се чух да казвам:”Бях с едни познати в едно
заведение”Вътрешно ми се повдигна.
Не спирах и не спирах
да мисля за това.Постепенно осъзнах, че всички мои приятели,всички мъже, които
обичах и които бяха се появили в живота ми, всички те приличаха на мен.Разбира
се, че вярвах, че се обграждаме с подобни на нас хора и винаги щом чуех тези
думи в ума ми се появяваше една асоциация за приятелите ми, за сигурните ми
приятели, които познавах толкова добре, че се чувствах сигурна.Чувствах, че съм
приета, призната.
Но всичко това бе
непродуктивно.Осъзнах, че познавам толкова много хора, а знам толкова малко.Не
се изненадвах никога, защото каквото и да направеше някой от близките ми, аз си
казвах:”Аз бих направила същото.”Не се поставях в ситуацията на друг и не се
опитвах да погледна през чуждите очи, защото аз бях в тези ситуация и гледах
именно с тези очи.Всеки ден, всяка минута.Аз също властвах с чувствата на други
към мен, усещах предимството си.Аз бях разочаровала и наранявала по същия
начин.
Не знам кой точно го е
казал, но човекът е социално същество.Действително.Но доколко е смислен един
социум,който не ни провокира, не ни кара да израстваме, не ни кара да си
задаваме въпроси, не ни обучава?
През цялото време този
мъж ми беше казвал една неизбежна истина.На мен ми отне много време да я чуя.
Ние обичаме,
приласкаваме и приемаме познатото.Но веднъж признати, спираме да мислим.Спираме
да чувстваме.Изграждаме си една представа за света, за хората, за любовта,
семейството, работата , образование и никога, никога, никога не я поставяме под
съмнение.Дори да сме разочаровани, не се опитваме да мислим различно, да видим
нещо друго.Защото притежаваме собствените си вярвания и всеки ден получаваме от
обкръжението си нови и нови примери, които да ги доказват.Отваряме очите си, а
затваряме умовете и сърцата си.
Замислих се какво ще ме избави от този капан на познатото.
Прииска ми се да се
виждам с различни хора, които не ме познават,които да ме провокират, да ме
накарат да им покажа нещо от себе си, което дори аз не познавам.И осъзнах, че
за да го направя, трябва не толкова често да виждам тези, които са в
ежедневието ми.Прииска ми се да направя нещо различно и осъзнах, че трябва да не правя нещо обичайно.Прииска
ми се живея другаде, да опозная друга култура, да науча нов език и осъзнах, че
трябва да оставя да оставя зад себе си дома си, навиците си,езика си.
Ние не знаем
всичко.Нашата истина за света е само наша.Моите мисли не са миродавни.Моят опит
не е единствен.Нищо не е сигурно,реално и
завинаги.
Цената на
израстването,която всички ние сме длъжни да платим, щом пожелаем да бъдем
по-добри, да ни се случи нещо по-добро,да бъдем с някой по-добър, е нашия комфорт.
